— Предавам се — настоя Камуи още веднъж, уплашен от начина, по който повишаваха тон. Върлинестият грабна кутийка безалкохолно от тезгяха и я хвърли по него. Не го улучи, изкрещя отново, пак посочи към вратата и започна да търси нещо друго за хвърляне.
— Благодаря ви — успя да произнесе Камуи, макар да знаеше, че не искаше да каже това. Английският му речник беше ограничен до много малко думи. Отстъпи към вратата. Червендалестият бръкна под тезгяха и намери някаква кутийка. Хвърли я с изгрухтяване. Кутийката удари Камуи над лявото слепоочие. Той залитна назад и се блъсна във вратата. Месинговата камбанка иззвъня.
Червендалестият хвърли още кутийки, а върлинестият крещя и търси наоколо какво да метне и той, докато препъващият се Камуи не избяга от бензиностанцията с вдигнати ръце, което трябваше да докаже, че не е въоръжен и не иска да направи нищо друго, освен да се предаде. Сърцето му туптеше в ушите.
Навън слънцето бе изгряло и градът беше облян от мека оранжева светлина. Изглеждаше мирен.
С тънка струйка кръв, стичаща се по бузата, Камуи вдигна високо ръце и тръгна надолу по улицата.
— Предавам се — изкрещя, събуждайки града, като се надяваше, че хората, които беше намерил, ще го оставят жив.
2
Разбира се, дори за хора, които се връщат от мъртвите, имаше да се попълват документи. Международното бюро на Завърналите се получаваше финансиране по-бързо, отколкото успяваше да го похарчи. И нямаше нито една държава на планетата, която да не е склонна да бръкне в резервите на хазната си или да вземе заеми, за да се опита да осигури каквото е необходимо на Бюрото, поради факта че това бе единствената организация на планетата, способна да координира всичко и всички.
Иронията беше там, че никой в самото Бюро не знаеше повече от останалите. Всичко, което те всъщност правеха, бе да регистрират хората и да ги насочват към дома. И толкова.
Когато емоцията поспадна и прегръдките поспряха на прага на малката къща на семейство Харгрейв — почти половин час по-късно, — Джейкъб беше отведен в кухнята, където можеше да седне на масата и да навакса всичкото ядене, пропуснато докато бе отсъствал. Човекът от Бюрото седна във всекидневната с Харолд и Люсил, извади купчина документи от кафявото кожено куфарче и се захвана за работа.
— Кога първоначално умря завърналият се индивид? — попита човекът от Бюрото, който за втори път разкри името си — агент Мартин Белами.
— Трябва ли да го казваме? — попита Люсил.
Тя си пое дъх, изправи гръб на стола си и изведнъж придоби много царствен и проницателен вид, след като най-накрая приглади дългата си сребриста коса, която се бе разрошила, докато прегръщаше сина си.
— Кое да казваме? — не разбра Харолд.
— Има предвид „умря“ — обясни агент Белами.
Люсил кимна.
— Какво не му е наред да кажеш, че е умрял? — сви рамене Харолд, а гласът му прозвуча по-силно, отколкото бе планирал. Джейкъб все още беше в полезрението им, но едва ли можеше да ги чуе.
— Шшт.
— Той умря — продължи Харолд. — Няма смисъл да се преструваме, че не е.
Не го забеляза, но гласът му сега бе по-нисък.
— Мартин Белами знае какво имам предвид — заяви Люсил.
Тя закърши ръце в скута си, като поглеждаше към Джейкъб през няколко секунди, сякаш беше свещ в къща с течения.
Агент Белами се усмихна.
— Всичко е наред — каза той. — Всъщност това е доста често срещано. Трябваше да се изразявам по-внимателно. Хайде да започнем отново — погледна във въпросника си. — Кога завърналият се индивид…
— Откъде си?
— Сър?
— Откъде си?
Харолд стоеше до прозореца и гледаше към синьото небе.
— Звучиш като нюйоркчанин — добави възрастният човек.
— Това добре ли е или зле? — попита агент Белами, като се преструваше, че не са го питали за акцента му десетки пъти, откакто беше командирован при Завърналите се в южната част на Северна Каролина.
— Ужасно е — отсече Харолд. — Но аз съм човек, който прощава.
— Джейкъб — прекъсна ги Люсил. — Наричай го Джейкъб, моля. Името му е Джейкъб.
— Да, госпожо — съгласи се агент Белами. — Съжалявам. Трябваше вече да съм се научил.
— Благодаря ти, Мартин Белами — кимна Люсил.
Ръцете й някак си отново се бяха свили в юмруци в скута й. Тя си пое дълбоко дъх и се съсредоточи, за да ги отпусне.
— Благодаря ти, Мартин Белами — повтори.
— Кога ви напусна Джейкъб? — попита пак агент Белами тихо.
— На петнайсети август 1966 година — отвърна Харолд.