По-отдавнашните обитатели имаха легла вътре в основната сграда на училището, където всичко работеше и нищо не беше много далеч. Новите хора — с изключение на престарелите и/или немощните; за тях все още се пазеше място вътре — пребиваваха отвън, на паркинга и на малки отсечки от улиците около училището, в район, наречен Палатковото селище.
Палатковото селище бе сиво-зелено скупчване на толкова стари палатки, че Харолд не можеше да ги погледне, без риск внезапно да потъне дълбоко в спомени от детството. Толкова далечни спомени, че се прожектираха на филмовия екран в ума му в черно и бяло.
Спасителната милост досега беше, че времето бе благосклонно. Горещо и влажно, но по-често сухо.
Харолд прекоси Палатковото селище и тръгна към далечния край на лагера, в близост до южната ограда, където беше настанен един приятел на Джейкъб, момче на име Макс. Охранителите патрулираха покрай оградата с пушки на рамо.
— Тъпи копелета — излая Харолд както винаги.
Погледна нагоре към слънцето. Беше си още там, естествено, но внезапно му се стори по-топло. Струйка пот се стече през средата на челото му и в крайна сметка покапа от върха на носа му.
Изведнъж сякаш взе да става още по-горещо. Поне с десет градуса, като че ли слънцето се бе спуснало и се беше настанило върху раменете му, решено да прошепне нещо много важно в ухото му.
Харолд си избърса лицето и изтри потта от ръката си в крачола на панталоните.
— Джейкъб? — извика той.
Треперенето започна в основата на гръбнака му и се разпространи надолу по краката. Удари го в коленете.
— Джейкъб, къде си?
После земята внезапно се надигна, за да го посрещне.
Джеф Еджесън
Ако можеше да се вярва на часовника на стената, часът на Джеф с полковника почти беше приключил. Полковникът бе прекарал последните петдесет и пет минути в задаване на въпросите, които и двамата вече знаеха наизуст. По-добре да си бе почел. Някой добър киберпънк роман или може би някое градско фентъзи. Предпочиташе автори с голямо въображение. Въображението беше важно и рядко нещо, смяташе той.
— Какво мислиш, че се случва, когато умрем? — попита полковникът.
Беше нов въпрос, макар и без много въображение. Джеф се замисли за момент. Чувстваше се малко неудобно пред перспективата да разговаря за религия с полковника, когото бе започнал да харесва. Напомняше му за баща му.
— Рай или ад, предполагам — отвърна Джеф. — Предполагам, че зависи от това колко си се забавлявал — изкиска се кратко.
— Сигурен ли си?
— Не — поклати глава Джеф. — Дълго време бях атеист. Никога не съм бил сигурен за много неща.
— А сега? — полковникът се изпъна в стола си и ръцете му се скриха под масата, сякаш посягаше за нещо.
— Все още не съм сигурен за много неща — каза Джеф. — За историята на живота ми.
Тогава полковник Уилис извади пакет цигари от джоба си и ги поднесе на младия мъж.
— Благодаря — взе си Джеф и запали.
— Не е необходимо да бъде непоносимо — заяви полковникът. — Всички си имаме своя роля, която трябва да изиграем — както аз, така и ти.
Джеф кимна. Облегна се назад в стола си и издиша дълга бяла струя, без да го е грижа колко неудобен беше столът или колко скучни бяха стените, или за факта, че някъде в този свят той имаше брат, а полковникът и хората му нямаше да му позволят да го намери.
— Аз не съм жесток човек — подхвърли тогава полковникът, сякаш знаеше за какво мисли Джеф. — Просто имам неприятна роля. — Той се изправи. — Но сега трябва да тръгвам. Чака се още един камион с ваши тази вечер.
9
Харолд се събуди под слънце, което му изглеждаше по-ярко и по-силно, отколкото помнеше да е виждал някога. Всичко беше много далечно и неясно, както след като си вземал прекалено много лекарства. Около него се бяха скупчили зяпачи. Всички изглеждаха по-високи, отколкото би трябвало, прекалено издължени. Старецът затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато отново ги отвори, над него стоеше Мартин Белами, изглеждаше много тъмен и официален. Още носи оня проклет костюм, дори и в такава жега, помисли си Харолд.