Той седна. Болеше го главата. Имаше късмет, че бе паднал на тревата, а не на тротоара. Нещо задръстваше дробовете му. Нещо тежко и мокро. Накара го да се изкашля.
Едното прокашляне доведе до друго, а след това вече не беше никакво прокашляне, а направо раздираща кашлица. Харолд се преви надве, тялото му се разтресе. Пред очите му заплуваха малки точици, които се появяваха и изчезваха с трептене.
Когато кашлицата в крайна сметка спря, Харолд остана проснат на тревата с одеяло под главата, слънцето блестеше в очите му, целият бе облян в пот.
— Какво стана? — попита той, усещаше нещо режещо и влажно в гърлото си.
— Ти припадна — отговори Мартин Белами. — Как се чувстваш?
— Горещ.
Агент Белами се усмихна.
— Днес е горещ ден.
Харолд се опита да седне, но светът го предаде и започна да се върти. Той затвори очи и се отпусна обратно върху тревата. Миризмата на топлата трева му напомни за времето, когато беше момче и за да лежи в тревата през горещ юнски следобед, не беше нужно да припада.
— Къде е Джейкъб? — поинтересува се Харолд с все още затворени очи.
— Тук съм — обади се Джейкъб и се промуши през събралата се тълпа. Беше дотичал с приятеля си Макс, който го следваше мълчаливо. Джейкъб коленичи до баща си и хвана ръката на стареца.
— Не те изплаших, нали, момче?
— Не, сър.
Харолд въздъхна.
— Това е хубаво.
Приятелят на Джейкъб, Макс, който вече се бе проявил като много нежно и грижливо момче, коленичи при главата на Харолд, приведе се над него, съблече тениската си и я използва, за да избърше челото му.
— Добре ли сте, господин Харолд? — попита Макс.
Макс беше Завърнал се британска реколта. С целите си акцент и обноски. Бе открит в окръг Блейдън, недалеч от мястото, където преди седмици беше намерен онзи японец. Изглежда, окръг Блейдън се превръщаше в източник на екзотични, по-рано били мъртви индивиди.
— Да, Макс.
— Защото изглеждате много зле, а ако сте болен, трябва да отидете в болница, господин Харолд.
Въпреки спокойната си, стоическа природа на Завърнал се и изискания си британски акцент Макс говореше като картечница.
— Чичо ми се разболя преди много, много време — продължи Макс. — И се наложи да постъпи в болница. Тогава се разболя още повече и кашляше, както кашляте и вие, но звучеше дори по-лошо и… ами, господин Харолд, той умря.
Харолд кимаше и се съгласяваше с разказа на момчето, макар че не бе успял да разбере нищо след първоначално изстреляното: „Чичо ми се разболя…“
— Това е добре, Макс — каза Харолд с все още затворени очи. — Много хубаво.
Той дълго лежа на земята със затворени очи, а топлината на слънцето обгръщаше тялото му. Тихи разговори стигаха до ушите му, дори и през шума от стъпките на войниците, обхождащи усърдно оградата около лагера. Не беше забелязал, че е бил толкова близо до оградата, когато първият пристъп на кашлицата бе разтърсил тялото му, но сега Харолд осъзна колко я е наближил.
Тогава в ума му се завъртя поредица от видения.
Представи си земите отвъд оградата. Видя настилката на училищния паркинг. Зави по главната улица и мина покрай бензиностанцията и малките стари магазинчета, които бяха построени по протежение на улицата много, много отдавна. Видя приятели и познати лица, всички тръгнали по техните си работи както винаги. Понякога те му се усмихваха и махваха с ръка, а може би един-двама от тях извикаха здравей.
Харолд осъзна, че кара стария пикап, който имаше през 1966-а. Не се бе сещал за тази кола от години, но сега си я спомняше ясно. Широките меки седалки. Огромното усилие, необходимо, за да се насочва проклетото нещо. Харолд се зачуди дали днешните поколения могат да оценят какъв лукс е сервоуправлението, или, както беше и с компютрите, сега то бе толкова често срещано, че вече в него не се криеше никаква магия.
В това кратко видение Харолд прекоси целия град, като бавно осъзнаваше, че нямаше дори един-единствен Завърнал се по многобройните му улици и авенюта. Излезе извън очертанията на града, на магистралата към дома му, а пикапът мъркаше равномерно под него.
Пред къщи той се пребори с волана, зави по алеята и намери Люсил, млада и красива. Седеше на верандата, огряна от слънчевата светлина, с напълно изправен гръб, царствена и значима, така както Харолд никога не бе виждал да изглежда друга жена през целия си живот. Дългата й гарвановочерна коса се спускаше по раменете и, блестяща под топлото слънце. Беше грациозно и величествено създание. Тя го плашеше, затова я обичаше толкова много. Джейкъб тичаше в кръг около дъба пред верандата и викаше нещо за герои и злодеи.