Такива трябваше да бъдат нещата. И тогава момчето зави зад дървото и не се показа от другата страна. Изчезна за миг.
Агент Белами бе коленичил в тревата до Харолд; зад него двойка нетърпеливи парамедици хвърляха сянка върху обляното с пот лице на стареца.
— Случвало ли ви се е и друг път? — попита единият от парамедиците.
— Не — отговори Харолд.
— Сигурен ли сте? Трябва ли да търся медицинското ви досие?
— Можете да направите каквото ви харесва, предполагам — каза Харолд. Силите му се възвръщаха, заедно с прилива на гняв. — Това е едно от предимствата да си човек на правителството, нали? Имате информация за всеки някъде в някоя проклета папка.
— Предполагам, че да — обади се Белами. — Но мисля, че ще е по-добре за всички да го направим по лесния начин.
Той кимна на парамедиците.
— Вижте дали е добре. Може би на вас ще съдейства малко повече, отколкото на мен.
— Не разчитай на това — измърмори Харолд.
Мразеше да провежда разговор, докато лежи по гръб, но май точно сега нямаше голям избор. Всеки път, когато понечваше да седне, Джейкъб леко го натискаше по рамото с тревожен израз на малкото си личице.
Белами се изправи и изтупа тревата от коленете си.
— Аз ще се погрижа да получа медицинския му картон. Направете запис за случилото се в дневника, разбира се.
Той вдигна ръка и помаха на някого.
Приближиха се двойка войници.
— Всичко това за един уморен старец — произнесе Харолд високо и най-накрая седна с пъшкане.
— Хайде, хайде — каза парамедикът и сграбчи Харолд за ръката с изненадваща сила. — Трябва да легнете и да ни дадете шанс да се уверим, че сте добре, сър.
— Отпусни се — помоли Джейкъб.
— Да, господин Харолд. Трябва да легнете — вметна Макс. — Нали ви разказах за чичо ми. Той се разболя един ден, не искаше никакви лекари да се въртят около него и постоянно ги ругаеше, когато идваха. А после умря.
— Добре, добре, добре — въздъхна Харолд.
Скоростта, с която говореше момчето, бе достатъчна, за да потуши бунта на стареца. Той внезапно се почувства много, много уморен. Така че просто се предаде и реши да легне по гръб на тревата и да остави парамедиците да правят каквото искат.
Ако направеха нещо нередно, реши той, винаги можеше да ги съди. Тук беше Америка в края на краищата.
Тогава Макс се впусна в нов разказ за смъртта на чичо си и Харолд беше приспан от бързото барабанене на гласа на момчето.
— Ще закъснеем — припираше старата сенилна чернокожа жена. Харолд седна в леглото си, без все още да е сигурен как се бе озовал тук. Беше в стаята си, където бе малко по-хладно отпреди, но слънцето продължаваше да грее през прозореца и той разбра, че е същият ден, малко по-късно. На ръката му имаше превръзка, под която усещаше сърбеж, там му бяха сложили инжекция в някакъв момент, досети се Харолд.
— Проклети лекари.
— Това е лоша дума — обади се Джейкъб.
Двамата с Макс седяха на пода и играеха някаква игра. Сега скочиха и се втурнаха към леглото.
— Преди не казвах нищо — продължи Джейкъб, — но мама не би искала да употребяваш проклет.
— Това е лоша дума — съгласи се Харолд. — Става ли да не й казваме?
— Добре — отговори Джейкъб с усмивка. — Искаш ли да чуеш един виц?
— О, да — прекъсна го Макс. — Това е чудесен виц, господин Харолд. Един от най-смешните вицове, които съм чувал от много време. Моят чичо…
Харолд вдигна ръка, за да спре момчето.
— Какъв е вицът, синко?
— Как разбираме, че морковите са полезни за зрението?
— Не знам — сви рамене Харолд, макар добре да си спомняше, че разказа на Джейкъб този виц малко преди момчето да умре.
— Ами виждал ли си заек с очила?
Всички се засмяха.
— Не можем да останем тук цял ден — заяви Патриша от своето легло. — Вече сме закъснели. Ужасно, ужасно закъснели. Невъзпитано е да караме хората да чакат. Те ще започнат да се притесняват за нас! — Протегна тъмната си ръка и я сложи върху коляното на Харолд. — Моля те. Не искам да бъда груба с никого. Майка ми не ме е възпитала така. Може ли да тръгваме вече? Аз съм облечена.
— След малко — каза Харолд, без да знае защо.
— Тя добре ли е? — попита Макс.
Момчето обикновено говореше в абзаци, така че Харолд зачака да дойдат и останалите изречения. Но това така и не стана. Патриша се боричкаше с дрехите си и ги гледаше, тъй като те май не се приготвяха да тръгват. Това я разстрои много.