— Просто е объркана — отвърна накрая Харолд.
— Не съм объркана! — възнегодува Патриша и дръпна ръката си.
— Не си — хвана ръката й Харолд и нежно я потупа. — Не си объркана. И няма да закъснеем. Обадиха се преди малко и казаха, че часът се променя. Отложиха нещата.
— Отменили са го?
— Не. Разбира се, че не. Просто са го отложили малко.
— Направили са го, нали? Анулирали са го, защото ние закъсняхме толкова! Те са ни ядосани! Това е ужасно.
— Нещата въобще не стоят така — възрази Харолд.
Той се приближи до нейното походно легло, благодарен, че тялото му сякаш се връщаше към нормалното, може би тези проклети лекари не бяха толкова лоши. Обгърна с ръка едрото и туловище и я потупа по рамото.
— Просто са променили часа, това е всичко. Имало някакво объркване с храната, мисля. При доставчика станала някаква авария в кухнята и всичко вървяло зле, затова искали малко повече време, това е всичко.
— Сигурен ли си?
— Сигурен съм — кимна Харолд. — Всъщност имаме толкова много време, че може и да си подремнеш. Уморена ли си?
— Не — тя стисна устни, после продължи: — Да — заплака. — Толкова, толкова съм уморена.
— Чувството ми е познато.
— О — възкликна тя. — О, Чарлз. Какво не е наред с мен?
— Нищо — погали я по косата Харолд. — Просто си уморена. Това е всичко.
Жената го погледна и на лицето и се изписа огромен, дълбок страх, сякаш за миг бе осъзнала, че той не беше онзи, на когото се преструваше, че нищо не бе такова, каквото съзнанието и казваше. После мигът отмина и отново беше уморената, объркана старица, а той бе Чарлз. Тя отпусна глава на рамото му и заплака, дори и само защото й се струваше, че това е най-правилното нещо, което може да направи.
След малко жената заспа. Харолд я положи на матрака, отметна разпилените коси от лицето й и я загледа така, сякаш умът му беше изпълнен със загадки.
— Това е ужасно — поклати глава Харолд.
— Кое? — попита Джейкъб със своя равен спокоен глас.
Харолд седна на края на леглото си и се загледа в ръцете си. Втренчи се в показалеца и средния пръст, сякаш те държаха един от онези малки, прекрасни цилиндри с никотин и канцерогени. Вдигна празните си пръсти към устните. Вдиша. Задържа дъх. Изпусна всичкия въздух — закашля се леко, когато дробовете му се изпразниха.
— Не трябва да правиш така — упрекна го Макс.
Джейкъб кимна в знак на съгласие.
— Помага ми да мисля — обясни Харолд.
— За какво си мислиш? — попита Макс.
— За жена си.
— Мама е добре — каза Джейкъб.
— Разбира се, че е — отговори Харолд.
— Джейкъб има право — намеси се Макс. — Майките са винаги добре, защото светът не може да се оправи без тях. Така каза баща ми, преди да умре. Каза, че майките са причината целият свят да действа както трябва и че без майките всички щяха да са сърдити и гладни, а хората щяха да се бият през цялото време и на никого нямаше да се случва нищо добро.
— Мисля, че е бил прав — кимна Харолд.
— Баща ми обичаше да казва, че майка ми е най-добрата на света. Твърдеше, че никога не би я заменил, но си мисля, че това го казва всеки баща, защото звучи добре. Обаче се обзалагам, че Джейкъб си мисли същото за майка си — вашата съпруга, — защото така би трябвало да си мисли. Ето как стоят нещата…
Изведнъж момчето спря да говори и само се взираше неразбиращо в тях. Харолд приветства тишината, но в същото време беше и изнервен от нейната внезапност. Макс изглеждаше ужасно разсеян, сякаш нещо бе изскочило внезапно и бе отнесло надалеч от съзнанието му всичко, което се бе намирало там само секунди преди това.
После очите на момчето се забелиха, сякаш в главата му прещрака някакъв голям ключ. То падна на пода и остана да лежи като заспало, само тънка струйка кръв на горната му устна подсказваше, че нещо не е наред.
Татяна Русеса
Те бяха бели, затова беше сигурна, че няма да я убият. Нещо повече, бяха американци, затова знаеше, че ще се отнесат с нея добре. Нямаше нищо против, че няма да й позволят да си тръгне, искаше й се само да можеше да им помогне повече.
Преди да я доведат тук — където беше в момента, — тя бе на друго място. То не беше чак толкова голямо като това място, а тези хора, които бяха с нея сега, не бяха същите хора, но не бяха и много по-различни. Всички те казваха, че работят за нещо, наречено „Бюрото“.
Те й донесоха храна. Дадоха й походно легло, на което да спи. Тя все още носеше синьо-бялата рокля, която й бе дала жената на другото място. Казваше се Кара, спомняше си момичето, говореше и английски, и френски и беше много мила, но Татяна бе разбрала, че не е особено полезна за тях, и това много й тежеше.