Що за свят е този, питаше се тя, щом допуска в него да се случват подобни неща? Какво беше това, което правеше възможно някое дете — което и да е дете — да си е живо и здраво в един момент, а в следващия да предаде Богу дух?
— Горкото, горкото момче — въздъхна още веднъж.
Бе рано сутринта, но стаята за свиждания, устроена от Бюрото в училището на Аркадия, съвсем не беше празна. Тук-там стояха охранители, които кимаха или бъбреха с някого за нещо маловажно. Не даваха вид особено да ги е грижа за придвижванията на стареца, който бе арестуван с малкия си Завърнал се син и не искаше да го остави, нито пък ги беше грижа за старата жена с посребрени коси, която бе дошла да ги посети.
Не изглеждаха много загрижени и за Завърналото се момче, което беше починало онзи ден и бе разстроило Люсил. Тя не можеше да каже какво точно би трябвало да направят, за да се отбележи, че е изгубен живот, че трябва да се обяви траур и да се покаже скръб. Да носят черна лента на ръката или нещо подобно. Изглеждаше подходящо. Но идеята й се стори глупава веднага след като стигна до нея. Хората умираха. Дори децата. Просто така стояха нещата.
Стаята за свиждания беше направена от гофрирана ламарина, заварена към метални релси, на входовете и изходите имаше големи бучащи вентилатори, които се опитваха да проветряват влажния въздух. Вътре бяха подредени маси и пейки.
Джейкъб кротко седеше в скута на майка си и страдаше от онова чувство за вина, което децата изпитват при вида на майка си, обляна в сълзи. Харолд седеше на пейката до нея, обгърнал раменете й с ръка.
— Стига, стига, моя стара повелителко — каза той.
Гласът му беше тих, изпълнен с милосърдие и тъга, тон, за който бе забравил, че е способен да постигне, след като толкова години се бе държал… ами, неприятно не беше думата, която би избрал, но…
— Стават такива неща — продължи той. — Лекарите казаха, че е било аневризъм.
— Децата нямат аневризми — отвърна Люсил.
— Имат. Понякога. А може и първия път да се е случило така с него. Може би просто си е било така винаги.
— Разправят, че имало някаква болест. Не го вярвам, но така твърдят те.
— Няма друга болест освен глупостта — заяви Харолд.
Люсил попи очите си. Оправи яката на роклята си. Джейкъб се измъкна от ръцете на майка си. Беше облечен в новите дрехи, донесени от нея. Бяха чисти и меки по онзи специален начин, по който могат да бъдат само новите дрехи.
— Може ли да ти кажа един виц, мамо?
Тя кимна.
— Но да не е нещо мръсно, нали?
— Няма страшно — обади се Харолд. — Уча го само на християнски вицове…
— Омръзна ми от вас двамата!
— Не се безпокой за Макс — каза Харолд. Той огледа стаята. — Макс е отишъл, ами, там, където отиват хората, преди много време. Това сега беше само една сянка, която…
— Престани — прошепна Люсил. — Макс бе добро момче. Знаеш.
— Да — съгласи се Харолд. — Макс бе добро момче.
— Той различен ли беше? — попита Джейкъб, лицето му се изопна от объркване.
— Какво искаш да кажеш? — не разбра Харолд.
Това бе най-голямото доближаване на Джейкъб до разговор за онова, за което всички на планетата искаха да говорят Завърналите се: за тях самите.
— Беше ли различен от преди? — уточни Джейкъб.
— Не знам, скъпи — отвърна Люсил. Хвана сина си за ръката, както бе виждала да правят хората във филмите, като си помисли, че гледаше твърде много телевизия напоследък. — Не познавах Макс много добре. Ти и баща ти прекарвахте повече време с него от мен.
— И ние почти не го познавахме — подхвърли Харолд с лека нотка на неприязън в гласа.
Джейкъб се обърна и погледна сбръчканото лице на баща си.
— Но смяташ ли, че беше различен?
— Различен от какво? От кога?
Харолд остави въпроса да увисне между тях като мъгла. Искаше да чуе как момчето го казва. Искаше да чуе момчето да признава, че Макс е нещо, което някога е било мъртво. Искаше да чуе момчето да казва, че нещо изключително се случва в света, нещо странно и страшно, и най-вече неестествено. Искаше да чуе Джейкъб да признава, че не е момченцето, умряло на 15 август 1966 година.
Харолд се нуждаеше от тези думи.
— Не знам — поклати глава Джейкъб.
— Разбира се, че не знаеш — прекъсна го Люсил. — Защото съм сигурна, че в него не е имало нищо различно. Точно както знам, че няма нищо различно в теб. Няма нищо различно в никого, с изключение на това, че са част от едно голямо и красиво чудо. Това е всичко. Това е Божието благословение, а не Неговият гняв, както твърдят някои. — Люсил го притегли към себе си и го целуна по челото. — Ти си моето любимо момче — каза тя, с посребрена коса, падаща върху лицето и. — Добрият Господ Бог ще се погрижи за тебе и ще те върне отново у дома. Или аз ще го направя.