Люсил караше към дома, обгърната от мъглата на отчаянието, и светът й се струваше размит, сякаш плачеше. Всъщност тя наистина плачеше, но не го осъзна, докато не спря на двора и силното ръмжене на пикапа не замлъкна. Озова се сама пред високата дървена къща, която се издигаше над земята, празна и очакваща да я погълне. Избърса очите си и мълчаливо се изруга, задето беше плакала.
Прекоси двора, с ръце, заети с празните пластмасови контейнери, които бе използвала, за да отнесе храна на Джейкъб, Харолд и агент Белами. Опитваше се да остане съсредоточена върху храната, върху целта да храни тези трима мъже. Замисли се как храната смекчава хората и ги прави по-силни в същото време.
Само ако хората готвеха и ядяха повече, светът нямаше да е толкова жесток, помисли си тя.
Люсил Абигейл Дениълс Харгрейв никога не бе харесвала да бъде сама. Дори и в детството й, онова, което обичаше най-много, беше къща, пълна с хора. Люсил бе израснала като най-малка в десетчленно семейство. Всички те се тъпчеха в някаква сива съборетина в покрайнините на градчето Лъмбъртън, Северна Каролина. Баща й работеше за дърводобивна компания, майка й беше прислужница в едно от най-заможните семейства, а когато имаше възможност, вършеше шивашки услуги на всеки, който се нуждаеше от оправяне на шев.
Нейният баща никога не говореше лошо за майка и, а майка й никога не говореше лошо за баща й. А Люсил бе научила и от брака си с Харолд, че ако двамата не говорят лошо един за друг, това е най-сигурният знак, че дългосрочните отношения действат. Никакви целувки, купуване на цветя и поднасяне на подаръци не струваха пукната пара, ако съпругът одумваше жена си или съпругата разпространяваше клюки за мъжа си.
Подобно на много хора, тя бе прекарала голяма част от живота си на възрастна в опити да пресъздаде детството си, да пораства обратно в него, сякаш времето не беше всемогъщо. Но Джейкъб се оказа единствената й възможност за майчинство поради усложненията при раждането му, факт, за който Люсил не плака. Дори и в деня, когато лекарите дойдоха да й съобщят новината. Тя само кимна — защото вече знаеше, някак си бе узнала — и каза, че Джейкъб ще й бъде достатъчен.
Така в продължение на осем години тя беше майка със син. А след това в продължение на петдесет години бе съпруга, баптистка, любителка на думите, но не й майка. Твърде много време беше минало между нейните два живота.
Но сега Джейкъб бе времето, претърпяло поражение. Беше времето с нарушен ход, време по-съвършено, отколкото бе преди. Той беше животът, такъв какъвто би трябвало да бъде преди всички тези години. Такива бяха всички Завърнали се, осъзна Люсил тъкмо тогава. През останалата част от вечерта не плака, не й тежеше толкова на сърцето, а когато сънят дойде за нея, я намери лесно.
Тази нощ тя сънува деца. А когато настъпи сутринта, изпита желание да готви.
Люсил сложи ръце под крана. На печката се пържеше бекон с яйца. Тенджерка с булгур вреше на другия котлон. Погледна през прозореца към задния двор, като се бореше с натрапчивото чувство, че някой я наблюдава. Разбира се, нямаше никого. Тя отново насочи вниманието си към печката и твърде многото храна, която приготвяше.
Най-дразнещото в отсъствието на Харолд беше, че Люсил просто не знаеше как се готви за един човек. Не че не й липсваше — липсваше й ужасно, — но си бе направо жалко, че постоянно изхвърляше храна тези дни. Дори и след като опаковаше храна, за да я занесе в училището, хладилникът още си беше препълнен с остатъци, а остатъците никога не й бяха вкусни. Небцето й бе чувствително и улавяше във всяка храна, останала твърде дълго в прохладата на хладилника, вкус на мед.
Всеки ден носеше ядене в училището, превърнато в ужасяващ лагер за нарушители и/или Завърнали се. Дори и да бяха затворници, Джейкъб и Харолд Харгрейв щяха да бъдат много добре нахранени затворници. Но не можеше да стига дотам, за да им занесе закуска. През последните двайсет или повече години винаги шофираше Харолд и сега Люсил се чувстваше ръждясала зад волана и не се осмеляваше да изминава целия път нататък и обратно, за да доставя три пъти дневно топла храна. Затова ядеше сама закуската си, само празната къща беше там и я гледаше. Само звукът на собствения й глас й отговаряше.
— Накъде отива този свят? — попита тя празната къща. Нейният глас премина над дървения под, покрай входната врата и малкото бюро, където Харолд държеше цигарите си, до кухнята с хладилник, пълен с храна, и маса, на която никой не седеше. Гласът й отекна в другите стаи на горния етаж, в спалните, където никой не спеше. Люсил се прокашля, сякаш за да привлече нечие внимание, но и отвърна само мълчание.