Телевизията може да помогне, помисли си тя. С включен телевизор поне можеше да се преструва. Щеше да чува смях и разговори, за които можеше да си представи, че идват от някое голямо празненство в съседната стая — от онези, които организираха преди всички тези години, преди Джейкъб да се спусне към реката и всичко в живота им с Харолд да се вледени.
На Люсил тайничко й се искаше да пусне новините, за да чуе дали има някаква вест за онзи изчезнал френски художник — Жан Някой си. Новинарите не спираха да обсъждат как той се върнал от мъртвите, отново се заел със скулптура, спечелил всички пари, за които дори не си мечтаел първия път, когато бил жив, а след това изведнъж изчезнал заедно с петдесет и няколко годишната жена, която била помогнала той да бъде „преоткрит“.
Люсил никога не беше си и помисляла, че хората биха се бунтували заради изчезването на един художник, но бунтове имаше. На френското правителство му трябваха седмици, за да овладее положението.
Прочутият Завърнал се френски художник обаче все още не можеше да бъде открит никъде. Някои твърдяха, че славата му е дошла в повече. Други казваха, че успелият творец вече не е творец и това е накарало Жан да избяга. Искал отново да бъде изнемощял и гладен, така че наистина да успее да намери своето изкуство.
Люсил се присмя на това предположение. Самата идея, че човек може да иска да гладува, беше пълна глупост.
— Може би просто е искал да го оставят на мира — заяви тя сериозно.
Люсил си мисли за това известно време, но после тишината на къщата отново я притисна като тежък ботуш. Така че тя отиде във всекидневната, включи на новините и пусна света да влезе.
— Положението, изглежда, се влошава навсякъде — каза водещият.
Беше мургав мъж със светъл костюм. На Люсил за кратко й се стори, че говори за нещо, свързано с финансите, световната икономика, цените на природния газ или някое друго от онези неща, които сякаш постоянно се влошаваха от година на година. Но не, той коментираше състоянието на Завърналите се.
— Какво значи всичко това? — попита тихо Люсил, застанала пред телевизора със скръстени на гърдите ръце.
— В случай че току-що сте се присъединили към нас — продължи човекът по телевизията, — днес се водиха много дебати за ролята и пълномощията на все още новото — но все по-разрастващо се — Международно бюро за Завърналите се. По последни сведения Бюрото току-що си е осигурило финансова подкрепа от страните от НАТО, както и от няколко други страни, които не са свързани с НАТО. Точното естество на финансирането, както и действителните му размери все още предстои да бъдат оповестени.
Точно над рамото на телевизионния водещ се появи малка емблема — прост златен щит с думите Международно бюро за Завърналите се в центъра. После логото изчезна и телевизионният екран се изпълни с картини на войници в камиони и мъже с пушки, тичащи по асфалтова писта на летище към утробите на големи сиви самолети, които изглеждаха така, сякаш вътре можеше да се побере цяла църква без ни най-малко затруднение за камбанарията.
— Господи — заклати глава Люсил и изключи телевизора. — Господи, Господи, Господи. Това не може да е истина.
После се замисли доколко ли знаеше светът какво се случва в Аркадия. Дали знаеха, или не как беше превзето училището, колко могъщо и ужасяващо бе станало Бюрото.
Представи си картината на сегашното положение в Аркадия. Завърналите се бяха навсякъде, осъзна тя. Вече бяха стотици, сякаш нещо ги привличаше към това място, към този град. Макар че президентът беше наредил да останат затворени в домовете си, тук просто имаше твърде много от тях, чиито домове бяха на половин свят разстояние. Понякога Люсил виждаше как войниците ги арестуват. Най-зловещото успокоение в историята.
Друг път ги зърваше как се крият. Имаха достатъчно разум да стоят настрана от войниците и да избягват с всички сили центъра на града, където зад своята ограда ги дебнеше училището лагер. Но малко по-надолу по пътя, на самата главна улица, можеха да бъдат видени как надничат от стари сгради и предполагаемо необитаеми къщи. Люсил им махаше, когато минаваше, защото беше възпитана така, а те също й махаха в отговор, сякаш всички я познаваха и бяха неразривно свързани с нея. Сякаш тя бе магнит, предназначен да ги събере, да ги подкрепи.
Но Люсил беше само една стара жена, която живееше сама в къща, предназначена за трима. Би трябвало да има някой друг, който да дойде и да сложи край на всичко това. По този начин ставаха нещата в света. Толкова значими ситуации винаги изискваха действията на значими хора. Хора като онези във филмите. Хора, които бяха млади, атлетични и умееха да говорят. Не хора, живеещи в градче, за което никой не бе и чувал.