Не, убеждаваше се тя сама, не беше нейна съдба да помогне на Завърналите се. Може би дори не бе нейна съдба да помогне на Джейкъб и Харолд. Някой друг щеше да го направи. Може би пастор Питърс. По-вероятно беше да бъде агент Белами.
Но Белами не бе родител, останал да страда в празна къща. Белами не беше онзи, чувстваше Люсил, към когото сякаш бяха притегляни Завърналите се. Това бе тя. Винаги е била тя.
— Нещо трябва да се направи — каза Люсил на празната къща.
Когато къщата утихна и ехото на телевизора отшумя, Люсил се завърна към живота си, като че ли отвъд царството на сетивата й почти нищо не се бе променило. Изми ръцете си на мивката в кухнята, избърса ги, счупи още яйца в тигана и се захвана леко да ги разбърква. Първото парче от прекалено многото бекон, който пържеше, беше готово, така че тя го гребна от тигана с помощта на шпатула, сложи го върху хартиена кърпа, за да попие мазнината — нейният доктор постоянно й натякваше за мазнините, — после си откъсна едно парченце и го схруска, докато бъркаше яйцата и от време на време размесваше варивото.
Замисли се за Харолд и Джейкъб, заключени в утробата на онова училище, зад войниците, оградата и бодливата тел, и най-лошото от всичко — държавната бюрокрация. Отново се ядоса, когато си спомни как онези войници просто бяха дошли и бяха отвели сина й и мъжа й от реката, от реката, която те на практика притежаваха, като се имаше предвид историята, случила се с двамата там.
Докато седеше на масата в кухнята, ядеше и си мислеше, Люсил не чу стъпките, прекосяващи верандата.
Варивото, което изяде, беше топло и гладко. Плъзна се в стомаха и, като остави само лек привкус на масло. После бяха беконът и яйцата, остър и солен, нежни и сладки.
— Построих църква за вас — произнесе тя на глас, като говореше на чинията с храна.
После се засмя и се почувства виновна. Дори малко богохулна. Но Бог имаше чувство за хумор, знаеше Люсил, макар никога да не би признала пред Харолд, че мислеше така. И Бог разбираше, че тя беше само една стара самотна жена, самичка в голямата самотна къща.
Люсил преполови закуската, преди да осъзнае, че момиченцето бе там. Едва не скочи от стола си, когато най-накрая го видя, тъничко и русо, стоящо изкаляно и дрипаво от другата страна на мрежестата врата на кухнята.
— Мили Боже, дете! — извика Люсил, закрила устата си с ръка.
Беше едно от децата на Уилсън — Хана, ако паметта й служеше добре, както правеше повечето пъти. Не ги бе виждала от градското събрание в църквата преди много седмици.
— Съжалявам — каза момичето.
Люсил избърса устата си.
— Не, не. Всичко е наред. Просто не бях разбрала, че има някой там. — Тя пристъпи към вратата. — Откъде се появи?
— Казвам се Хана. Хана Уилсън.
— Знам коя си, миличка. Дъщерята на Джим Уилсън. Ние сме роднини.
— Госпожо.
— По родословие с баща ти сме братовчеди. Имаме обща леля… Само че не мога да си спомня името и…
— Да, госпожо — съгласи се колебливо Хана.
Люсил отвори вратата и подкани с жест момичето да влезе вътре.
— Изглеждаш прегладняла, дете. Кога си яла за последен път?
Хана стоеше спокойно на вратата. Лъхаше на кал и на чист въздух, сякаш едновременно беше паднала от небето и изникнала от земята едва тази сутрин. Старицата й се усмихна, но момиченцето още се колебаеше.
— Няма да те нараня, дете — каза Люсил. — Освен ако откажеш да влезеш и да хапнеш нещо. Тогава ще намеря най-голямата пръчка и ще те налагам, докато не седнеш и не се наядеш до пръсване.
Завърналото се момиче най-сетне отвърна на усмивката й по своя небрежен, леко отнесен начин.
— Да, госпожо.
Мрежестата врата тихо изтрака след него, когато влезе в къщата, сякаш ръкопляскаше на отлагането на самотата на Люсил.
Момичето изяждаше каквото и да му поднасяше Люсил, а то беше доста, като се има предвид колко бе сготвила. Когато й се стори, че Хана ще довърши всичко, което беше направила за закуска, Люсил започна да рови в хладилника.
— Тук нищо не ми трябва. Остатъци. Но така не е правилно.
— Всичко е наред, госпожо Люсил — обади се момиченцето. — Натъпках се. Благодаря ви.
Старицата бръкна навътре в хладилника.