— Не. Още не си се натъпкала. Даже не съм сигурна дали този твой стомах има дъно, но смятам да разбера. Ще те храня, докато бакалията се опразни!
Тя се засмя и гласът й отекна из къщата.
— Но не готвя безплатно — добави Люсил, докато разопаковаше наденицата, която бе намерила в дъното на хладилника. — Не за всеки. Дори Господ Исус ще трябва да си изработи прехраната, ако смята да получи храна от мен. Така че тук има няколко неща за вършене.
Тя постави ръката си върху гърба на момиченцето — изведнъж се превърна в много стара и много крехка жена — и изпъшка силно.
— Вече не съм толкова млада, колкото бях.
— Майка ми казва, че не трябва да прося от хората — обясни детето.
— И майка ти има право. Но ти не просиш. Напротив, аз те помолих да ми помогнеш. А в замяна ще те нахраня. Така е честно, нали?
Хана кимна. Заклати крака, както седеше на масата в твърде големия за нея стол.
— Като говорим за майка ти — продължи Люсил, докато все още се занимаваше с наденицата. — Сигурно се тревожи за теб. Баща ти също. Знаят ли къде си?
— Мисля, че да — отвърна момиченцето.
— Какво значи това?
То сви рамене, но Люсил не го видя, тъй като беше с гръб към него, заета да разопакова наденицата. След миг детето съобрази и каза на глас:
— Не знам.
— Хайде сега, дете. — Люсил намаза с мазнина чугунения тиган за наденицата. — Не започвай да се държиш по този начин. Знам за теб и за твоето семейство. Майка ти… Завърнала се, както и баща ти. Брат ти също. Къде са те? Последно чух, че сте изчезнали от църквата, след като онези войници започнаха да арестуват хора.
Люсил сложи наденицата в тигана и включи на слаб огън.
— Не бива да казвам — поклати глава Хана.
— О, Боже! — възкликна старицата. — Това ми звучи много сериозно. Тайните винаги са много сериозни.
— Да, госпожо.
— Аз по принцип избягвам тайните. Те могат да ти докарат всякакви неприятности, ако не внимаваш. През цялото време откакто съм омъжена, малко момиче, никога не съм пазила в тайна нищо от съпруга си. — После се приближи до детето и тихо прошепна: — Но знаеш ли какво?
— Какво? — прошепна в отговор Хана.
— Тайно, това не е вярно. Но не казвай на никого. Това е тайна.
Момиченцето се усмихна широко и лъчезарно и усмивката му заприлича много на усмивката на Джейкъб.
— Казах ли ти за сина си, Джейкъб? Той е като теб. Точно като теб и цялото ти семейство.
— Къде е той? — попита детето.
Люсил въздъхна.
— Той е в училището. Войниците го отведоха.
Лицето на Хана пребледня.
— Знам — кимна Люсил. — Страшно е. Хванаха ги двамата със съпруга ми. Разхождали се сами покрай реката, когато войниците дошли.
— Край реката.
— Да, дете.
Наденицата вече започваше да цвърчи.
— На войниците им харесва при реката — продължи старицата. — Знаят, че там има много места, където могат да се скрият хора, затова обикалят често този район и се опитват да ги намерят. О, тези войници не са лоши хора. Моля се да не са, най-малкото. Те никога не нараняват никого, само ги затварят далеч от семействата им. Не. Те не те нараняват. Само те отвеждат. Отвеждат те далеч от всички, които обичаш или са ти скъпи, и…
Като се обърна, Хана беше изчезнала и само люлеенето на мрежестата врата напомняше за нейното присъствие.
— Ще се видим, когато се върнеш — каза Люсил на празната къща, къща, за която бе разбрала, че няма да остане празна още дълго.
Дали точно предната нощ не беше сънувала деца?
Алисия Хулме
— Станалото с момчето е просто лош късмет. Няма болест. Но е имало изчезвания.
Младото момиче беше нервно, докато предаваше съобщението на тъмнокожия човек в добре скроен костюм от другата страна на бюрото.
— Нищичко не разбирам — поклати глава то. — Но не звучи добре, нали?
— Няма нищо — каза агент Белами. — Ситуацията е странна.
— Какво ще стане сега? Не искам да оставам повече тук, както не исках да бъда и в Юта.
— Няма да останеш тук дълго — обеща Белами. — Аз ще се погрижа, точно както ти е обещала агент Мичъл.
Момичето се усмихна при спомена за агент Мичъл.
— Тя е добра жена — отбеляза.
Агент Белами стана и заобиколи бюрото. Сложи един стол до Алисия и седна. После бръкна в джоба си и извади един плик.
— Техният адрес — подаде й плика. — Те не знаят за теб, но според това, което успях да проуча, биха искали. Много биха искали…