Алисия взе плика и го отвори с треперещи ръце. Беше адрес в Кентъки.
— Татко е от Кентъки — заговори тя с внезапно разтреперил се глас. — Той винаги е мразел Бостън, но мама не искаше да напусне. Предполагам, че най-накрая я е отвел.
Тя прегърна тъмнокожия агент в добре скроен костюм и го целуна по бузата.
— Благодаря ви.
— Навън има един войник, казва се Харис. Той е млад, може би на осемнайсет или деветнайсет, не много по-млад от теб. Тръгни с него, когато излезеш от кабинета ми. Прави каквото ти казва. Иди, където ти поръча да отидеш. Той ще те изведе оттук — агент Белами я потупа по ръката. — Хубаво е, че са отишли в Кентъки. Бюрото е заето с по-населените райони. Там има много места, където да се скриеш.
— Ами агент Мичъл? — попита тя. — Няма ли да ме изпратите обратно при нея с друго съобщение?
— Не. Не би било безопасно нито за теб, нито за нея. Само не забравяй да се държиш за Харис и прави каквото ти казва. Той ще те върне при родителите ти.
— Добре — кимна Алисия и стана.
Когато вече беше при вратата се поколеба, но любопитство й все пак надделя.
— Безследно изчезналите. Какво е искала да каже?
Агентът с добре скроения костюм въздъхна.
— Честно казано — отговори, — не знам дали това е краят или началото.
11
Фред Грийн и още няколко мъже вече се срещаха на моравата на Марвин Паркър почти всеки ден, събираха се под знойното слънце и оставяха гнева си да кипва, докато автобусите със Завърнали се един след друг навлизаха по главната улица в Аркадия.
През първите няколко дни Джон Уоткинс брои Завърналите се на малко парче дърво, което намери в пикапа си. Пишеше дебели черти, групирани в петици. През тази първа седмица сметката му беше доста над двеста.
— Ще ми свърши моливът, преди да свършат Завърналите се — обърна се по едно време към групата.
Никой не отговори.
По-късно Фред щеше да каже:
— Не можем да го допуснем.
Щеше да поклати глава и да отпие глътка бира. Краката му щяха да пристъпват, сякаш трябваше да се отправят нанякъде.
— Това се случва точно тук, в нашия собствен град.
Никой не беше в състояние да посочи с пръст какво точно е „това“, за което Фред говореше, но по някакъв начин всички те разбираха смисъла на думите му. Разбираха, че нещо по-голямо от всичко, което някога си бяха представяли, че е възможно, се случваше точно пред тях.
— Не бихте предположили, че вулкан може да расте, нали? — попита Марвин Паркър един следобед, докато стояха и гледаха как се разтоварва поредният автобус. Марвин беше висок и слаб като върлина, с бледа кожа и коса с цвят на ръжда. — Но е вярно — продължи. — Това е самата Божия истина. Чувал съм някога да разказват за една жена, в чийто заден двор изникнал вулкан. Отначало бил малка издутина в тревата, като къртичина или нещо такова. На следващия ден бил малко по-голям, а след още един ден — още малко по-голям. И така нататък.
Никой не говореше. Те само слушаха и си представяха смъртоносния хълм от пръст, скали и огън, докато, от другата страна на улицата, Завърналите се бяха разтоварвани, преброявани и вкарвани в Аркадия.
— После, когато след ден този хълм вече бил около три метра висок, тя се уплашила. Не допускате, че ще мине толкова време, преди човек се уплаши от нещо такова, нали? Но така става. Протакайте, оставете нещата да се точат бавно и ще мине много време, преди да съобразите какво се случва.
— Какво е можела да направи? — попита някой.
Въпросът остана без отговор. Историята продължи.
— Когато най-после се обадила на някого, навсякъде около двора и се носела миризма на сяра. Чак тогава се включили съседите. Най-после си извадили главите от задниците и решили да огледат къртичината, превърнала се в планина пред очите им, в двора на съседката. Но тогава вече било твърде късно, нали така?
Някой попита:
— Какво са можели пък те да направят?
Но този въпрос също остана без отговор. Историята продължи.
— Дошли някакви учени да огледат нещата. Взели проби, правили тестове или каквото там правят. И знаете ли какво й казали? Казали й: „Смятаме, че ще е най-добре да се преместите“. Можете ли да повярвате? Това било всичко, което благоволили да й кажат. Тя губела дома си, най-важното нещо на този свят, което всеки човек заслужава, единственото нещо на този свят, което човек наистина притежава — своя даден от Бога дом! — а те се обръщат и подхвърлят: „Ами лош късмет, сладурче“.