Не след дълго тя се преместила. Опаковала целия си живот и просто си тръгнала. После я последвали и други хора от града. Всички те бягали от нещото, което започнало да расте в нейния заден двор, от нещото, което тя и всички те наблюдавали как расте.
Марвин Паркър допи бирата си, смачка кутийката в ръката си, захвърли я на своята морава и изсумтя.
— Трябвало е да направят нещо в самото начало. Трябвало е да вдигнат повече шум, когато за първи път са видели онази неестествена издутина в тревата, когато душите са им подсказали, че нещо с нея не е наред. Но не, всички те са се поколебали — особено жената, чиято е била къщата. Тя се е поколебала и всеки един от тях е бил загубен.
Автобусите пристигаха и заминаваха през целия ден, а мъжете ги гледаха в мълчание. Всички те бяха сковани от чувството, че нещо в света ги предава точно в този момент, а може би ги е предавало в продължение на години.
Струваше им се, че светът ги е лъгал през целия им живот.
Още на следващия ден Фред Грийн се появи, понесъл лозунга си за демонстрация. Беше квадратен шперплат, боядисан в зелено, а надписът с яркочервени букви гласеше: „Завърналите се вън от Аркадия!“.
Фред нямаше представа какво точно би постигнал протестът. Не беше сигурен дали има смисъл, какъв резултат би гарантирал. Но му се струваше, че така прави нещо. Струваше му се, че придава форма на онова, което го държеше буден през нощта, каквото и да бе то, гонеше съня му далеч и го караше да се чувства изцеден всяка сутрин.
Това засега беше най-добрата му идея, да става каквото ще.
Агент Белами седеше на масата с кръстосани крака, разкопчано сако и копринена вратовръзка, разхлабена със сантиметър повече от обикновено. Беше най-близкото състояние до отпуснатост, в което Харолд го бе виждал някога. Не беше съвсем сигурен какво чувства към Белами, но си мислеше, че щом още не го бе намразил, вероятно много го харесваше. Така стояха нещата обикновено.
Харолд си взе от небелените варени фъстъци, с цигара, стисната между пръстите и сивкава струя цигарен дим, виеща се около лицето му. Сдъвка фъстъците, избърса соления сок от пръстите си в крачолите на панталоните — тъй като Люсил я нямаше там, за да протестира, — с удоволствие дръпна от цигарата и издиша, без да кашля — напоследък му бяха нужни усилия, за да не се закашля, но се учеше.
Това беше една от малкото възможности на агент Белами да говори със стареца насаме, откакто нещата се бяха развили по този начин в Аркадия. Харолд не се отделяше често от Джейкъб. „Тя никога няма да ми прости, ако нещо се случи“, бе казал той.
Но понякога се съгласяваше да остави Джейкъб с някой от войниците в друга стая — стига да знаеше къде е — достатъчно дълго, за да успее Белами да зададе някои от въпросите си.
— Как се чувствате? — попита Белами с приготвен бележник.
— Жив съм, предполагам — Харолд тръсна цигарата си и поръси пепел в малкия метален пепелник. — Но кой не е жив в наши дни?
Той си дръпна от цигарата.
— Елвис върна ли се вече?
— Ще видя какво мога да науча.
Старецът се засмя.
Белами се облегна назад в стола си, премести тежестта си и огледа възрастния южняк с любопитство.
— Е, как се чувствате?
— Играли ли сте някога на подкови, Белами?
— Не, но съм играл на бочи.
— Какво пък е това?
— Италианската версия.
Харолд кимна.
— Трябва да поиграем някой път на подкови. Вместо това.
Той разпери ръце, за да покаже малката задушна стая, в която седяха.
— Ще видя какво мога да направя — усмихна се Белами. — Как се чувствате.
— Вече ме попитахте.
— Но така и не ми отговорихте.
— Направих го.
Харолд отново огледа стаята.
Белами затвори бележника си и го остави на масата между стареца и себе си. Постави писалката си върху бележника и започна красноречиво да ги потупва, сякаш искаше да каже: „Само ние двамата сме тук, Харолд. Обещавам ти. Няма записващи устройства, камери, тайни микрофони или нещо друго. Само пазач пред вратата, който не може да те чуе, а и не би искал, дори ако можеше. Стои там само заради полковник Уилис“.
Харолд довърши купата с фъстъци в мълчание, а после допуши цигарата си, докато Белами седеше на масата, без да казва нищо, и само чакаше. Старецът запали нова цигара и дръпна дълго и изразително от нея. Задържа дима в дробовете си толкова дълго, колкото можа. После го издиша с изкашляне, изкашляне, което премина в пристъп на кашлица, от който се задъха, а капки пот покриха челото му.
Когато кашлицата заглъхна и Харолд се посъвзе, Белами най-накрая проговори: