— Как се чувствате?
— Просто се случва по-често.
— Но не позволявате да ви направим никакви изследвания.
— Не, благодаря ви, агент. Стар съм, това е единственото, което не ми е наред. Но съм твърде проклет, за да получа аневризъм като онова момче. И не съм толкова глупав, че да повярвам в тази „болест“, за която си шушукат войниците ви.
— Вие сте умен човек.
Харолд си дръпна отново.
— Имам свои подозрения за причината за кашлицата ви — подхвърли Белами.
Харолд издуха дълга и права струя дим.
— С жена ми ставате двама.
Той смачка цигарата си и избута купичката с обелки от фъстъци настрани. Постави ръце на масата и погледна към тях, сякаш едва сега осъзнаваше колко стари и сбръчкани бяха — по-тънки и по-крехки, отколкото си спомняше да ги е виждал някога преди.
— Може ли да поговорим, Мартин Белами?
Агент Белами се размърда на стола си. Изопна гръб, сякаш се подготвяше за голямо начинание.
— Какво искате да знаете? Задавайте въпроси и аз ще отговоря максимално добре според възможностите ми. Това е всичко, което мога да направя. Това е всичко, което можете да искате.
— Така е честно, агент. Въпрос номер едно — истински хора ли са Завърналите се?
Белами направи пауза. Вниманието му сякаш се отклони, като че някаква картина се бе появила в ума му. После отговори, толкова уверено, колкото можеше:
— Изглежда, че са. Те ядат — ядат много всъщност. Те спят — спорадично, но спят. Ходят. Говорят. Имат спомени. Правят всички неща, които правят хората.
— Все пак е странно.
— Да. Те са малко странни.
Харолд се изсмя.
— Малко — взе да клати глава нагоре-надолу. — И откога е само „странно“ хората да се връщат от мъртвите, агент?
— Вече няколко месеца — каза Белами равно.
— Втори въпрос, агент… или е трети?
— Трети е, струва ми се.
Харолд се засмя сухо.
— Нащрек сте. Това е добре.
— Старая се.
— И така, трети въпрос… Хората, откакто се помнят, никога не са имали навика да се връщат от мъртвите. След като тези индивиди правят точно това, трябва ли все още да ги наричаме хора?
— Може ли вече да стигнем до същността? — рязко попита Белами.
— Янки — изръмжа Харолд.
Размърда се на стола си. Кракът му потрепна. Сякаш в тялото му се разливаше някаква енергия.
— Тук сме само ние двамата — напомни агентът. Наведе се напред над масата, сякаш искаше да се протегне и да вземе старите ръце на Харолд в своите. И ако бе необходимо тъкмо сега, може би щеше да го направи. Но възрастният мъж вече беше готов.
— Той не трябва да е тук — заговори най-после Харолд. — Той умря. Синът ми умря — през 1966 година. Удави се в реката. И знаете ли какво?
— Какво?
— Ние го погребахме, ето какво. Намерихме тялото му — защото Бог е жесток — и аз самият го извадих от онази река. Беше студен като лед, макар че бе насред лято. Хващал съм риби, които бяха по-топли от него. Беше подут. Със съвсем променен цвят — очите на Харолд блестяха. — Но аз го изнесох от водата, а всички наоколо плачеха и ми викаха, че не трябва аз да го вадя. Всички предлагаха да го вземат от ръцете ми.
Но те не разбираха. Аз трябваше да го извадя от онази река. Аз трябваше да почувствам колко студен и неестествен беше. Аз бях онзи, който трябваше да разбере — и да бъде напълно и наистина сигурен, — че той е мъртъв. И че никога няма да се върне. Ние го погребахме. Защото това правим с хората, когато умрат. Погребваме ги. Изкопаваме яма в земята, полагаме ги там и така трябва да бъде.
— Без вяра в задгробния живот?
— Не, не, не — поклати глава Харолд. — Не за това говоря. Искам да кажа, че трябва да има край!
Старецът се пресегна през масата и хвана ръцете на Белами. Стисна ги с такава сила, че правителствения агент го заболя и се опита да се отдръпне, разбирайки, че Харолд беше по-силен, отколкото изглеждаше. Но вече не бе уместно, хватката на възрастния мъж не подлежеше на обсъждане.
— Всичко това трябва да спре и никога да не започва отново — заяви Харолд.
Очите му бяха широко отворени и втренчени.
— С това трябва да се приключи! — извика той.
— Разбирам — каза Белами с гладкия си, бърз нюйоркски говор и откопчи ръцете си от хватката на Харолд. — Трудно и объркващо е. Знам.
— Всичко спря — продължи Харолд след миг. — Чувствата. Спомените. Всичко — той замълча. — Сега се събуждам с мисълта какви бяха нещата някога. Мисля си за рождени дни и Коледи.
Старецът се изсмя и погледна Белами със светнали очи.
— Някога преследвали ли сте крава, агент Белами? — попита той, като се усмихваше.