— Напомняш ми за брат ми — измърмори той под носа си, когато се озоваха извън кабинета.
— Как се казва? — попита Боби след миг. Любопитството както винаги беше силната му страна.
— Казваше се Ранди — отвърна младият войник. И след това: — Не се безпокой. Аз ще се погрижа за теб.
И Боби вече не се страхуваше толкова, колкото преди.
12
В някой друг живот Люсил щеше да бъде готвачка в ресторант. Щеше всеки ден да ходи на работа с усмивка на лицето. Щеше да се връща у дома всяка вечер, вмирисана на пържено и всякакви подправки и сосове. Стъпалата й щяха да са отекли. Краката й щяха да са уморени. Но щеше да й харесва. Щеше да й харесва от начало до край.
Стоеше в претрупаната — но чиста — кухня и приготвяше втората партида пържено пиле, което съскаше като океанска вълна върху остри скали. Във всекидневната семейство Уилсън говореха и се смееха, спореха дали да включат телевизора, докато обядваха. Седяха в кръг на пода — макар че Люсил нямаше представа защо седяха на пода, след като само на три метра имаше отлична маса, — държаха чиниите си в скута и мятаха в устите си като с лопати цели купчини ориз със сос, царевица, зелен фасул, пържено пиле и бисквити. От време на време се надигаше вълна от смях, последвана от дълго мълчание за ядене.
Продължи така, докато цялото семейство не се натъпка и само няколко пръснати парчета пиле останаха неизядени в малка чиния до печката. Люсил ги прибра във фурната, в случай че някой огладнее по-късно, а след това огледа запасите в кухнята.
Изглежда, всичко беше на привършване, а на Люсил това й харесваше.
— Мога ли да помогна с нещо? — попита Джим Уилсън, който бе дошъл от всекидневната. Някъде на горния етаж жена му се гонеше с децата, смеейки се.
— Не, благодаря — отвърна Люсил, мушнала наполовина глава в един от кухненските шкафове.
Драскаше си на сляпо бележки за списъка за пазаруване.
— Оправям се с всичко много добре — добави тя.
Джим се приближи, погледна купчината чинии и запретна ръкави.
— Какво правиш? — попита Люсил, най-после извадила глава от шкафа.
— Помагам.
— Остави ги там, където са. За тази работа има деца.
Тя отблъсна ръката му.
— Те си играят — каза Джим.
— Ами не могат да играят по цял ден, нали? Трябва да ги научите на отговорност.
— Да, госпожо — съгласи се Джим.
Люсил шеташе напред-назад из кухнята и заобикаляше мъжа, който се бе закотвил пред мивката. Въпреки че се беше съгласил с нея за правилното възпитание на децата, той измиваше, изплакваше и поставяше чиниите на стойката, и то една по една.
Една по една.
Измиване. Изплакване. Стойка.
— Скъпи — заговори Люсил, — защо просто не ги поставиш в мивката наведнъж? Никога не съм виждала някой да мие чинии така, една по една.
Джим не отвърна нищо, само продължи да мие.
Една по една.
Измиване. Изплакване. Стойка.
— Добре тогава — въздъхна Люсил.
Опита се да не обвинява за странностите на Джим онова, каквото и да беше то, което го бе върнало от гроба. Макар да бяха братовчеди — доколкото знаеше, — тя никога не беше прекарвала с него и семейството му толкова време, колкото би трябвало. Люсил се упрекваше много за това.
Всъщност тя бегло помнеше Джим, предимно като много трудолюбив, същото знаеха за него и повечето хора в Аркадия, докато той и семейството му не бяха убити.
Това убийство беше нещо ужасно. Понякога Люсил почти успяваше да забрави, че се е случило. Почти. Друг път бе единственото, което виждаше, когато поглеждаше някого от тях. Тъкмо това беше причината градът да ги посрещне така. Никой не обича да му напомнят в какво се е провалил, къде е сбъркал и така и не е успял да постъпи правилно. Тъкмо такова напомняне бяха семейство Уилсън.
Беше по някое време през зимата на 1963 година, ако паметта на Люсил не я лъжеше. Спомняше си го така, както човек запомня всяка трагична новина: като сцена.
Тя бе в кухнята и се бореше с чиниите. Навън беше кучешки студ. Загледа се през прозореца и видя дъба — гол, както в деня, когато бе роден — да се клати от вятъра. „Мили Боже“, каза си.
Харолд беше някъде навън в този студ, в този мрак, бе отишъл да пазарува толкова късно вечерта — в което нямаше никакъв смисъл, каза си Люсил. След това, сякаш той бе чул мисълта й, тя изведнъж видя фаровете му да подскачат по черния път към дома.
— Ще е по-добре да седнеш — заяви той, когато влезе вътре.
— Какво има? — попита тя, почувствала внезапно как сърцето й пропада към петите. Беше заради гласа на Харолд, той казваше всичко.