Когато стигна до дома си, веднага видя дълбоките бразди, оставени в моравата от гумите на камион. Стъпките на войнишки боти още бяха ясни като бял ден. Входната врата висеше от пантите, а калните следи минаваха през верандата и влизаха в къщата.
Люсил спря стария пикап под дъба и остана седнала зад волана, с работещ двигател, кабина, пълна с храна, и сълзи, напиращи в очите и.
— Къде беше Ти? — попита с пресекващ глас, знаейки много добре, че тъкмо сега само Бог можеше да я чуе.
Самюъл Дениълс
Самюъл Дениълс бе роден, израснал и научен да се моли тук, в Аркадия. После умря. А сега беше отново в Аркадия. Но Аркадия се бе променила. Вече не беше малък, незначителен град, както преди. Градът, в който пътниците влизаха и си тръгваха без пауза или колебание, като само за миг се замисляха какво ли правят с живота си хората на такова място. Място с безлични, изглеждащи уморени къщи. Място с две бензиностанции и само два светофара. Място от дърво, пръст и ламарина. Място, където хората сякаш бяха родени от горите, които плътно опираха в нивите.
Сега Аркадия вече не бе отклонение, а дестинация, мислеше си Самюъл, докато гледаше навън през оградата и проследяваше бавното разгръщане на града на изток. В далечината църквата се изправяше безмълвна и неподвижна под небосвода. Асфалтираното шосе с две платна, което водеше към града, беше изровено и напукано там, където не толкова отдавна бе гладко и равно. Всеки ден входният трафик ставаше все по-натоварен. Трафикът на излизане беше по-слаб. Населението на Аркадия вече не бе местно, замисли се той. Това не беше техният град. Те бяха посетители, туристи в собствената си земя. Водеха всекидневния си живот несигурни къде се намираха. Когато можеха, се скупчваха заедно — не по-различно от начина, по който се говореше, че постъпват Завърналите се — и стояха и гледаха света около себе си с израз на мрачна обърканост на лицата.
Дори техният пастор, с цялата си вяра и разбиране за Бога, не беше имунизиран. Самюъл бе отишъл при него да потърси Словото, да потърси утеха и обяснение за това, което се случваше в този свят, в този град. Но пасторът беше различен от онзи, когото помнеше Самюъл. Да, той все още бе огромен и квадратен — човек планина, — но и беше някак си много далеч. Бяха застанали със Самюъл на прага на църквата и говореха как докарват в Аркадия Завърналите се и ги транспортират до училището, което вече ставаше прекалено малко, за да ги побере. А докато камионите се нижеха и се виждаше как Завърналите се надничат от тях — за да зърнат новото място, където се бяха озовали, — пастор Питърс ги оглеждаше втренчено, сякаш търсеше някого.
— Как мислиш, дали тя е жива? — попита след известно време пасторът, напълно пренебрегвайки разговора, който водеха със Самюъл.
— Коя? — не разбра той.
Но пастор Питърс не каза нищо, сякаш всъщност неразговаряше с него.
Аркадия се бе променила, помисли си Самюъл. Градът беше заобиколен от огради и стени, затворен в клетка и откъснат от света като замък. Войници навсякъде. Това не беше градът, в който бе израснал, не беше малкият град, приклекнал сред полята, открит във всички посоки. Този тук бе нещо друго.
Докато се отдалечаваше от оградата, стискаше Библията си. Аркадия и всичко зад стените й бяха променени и никога нямаше да станат пак такива, каквито бяха.
13
Съобщаваше се, че един мъртъв преди френски художник бе открит там, след като световната общественост го издирваше от седмици. Бил се оженил за петдесет и няколко годишната жена, която му предоставила подслон и имала заслуга светът да научи името му.
Когато беше открит, Жан Ридо не направи никакви изявления пред медиите за причините за изчезването му, но това не им попречи да предполагат. Малкият, подобен на колиба дом в покрайнините на Рио, в който той бе успял да избяга от света, беше обкръжен от репортери и любопитни, а не след дълго и от войници, изпратени да опазят реда. Жан и съпругата му успяха да се задържат там почти цяла седмица, защитени с полицейски кордон от тълпите, които се събираха ден след ден.
Но тъкмо преди тълпата да се окаже твърде многобройна, а полицаите твърде малко, се наложи известният френски художник и съпругата му да бъдат изведени от града. Тогава започнаха безредиците. Този ден загинаха почти равен брой Завърнали се и Истински живи. Привлекателността на Жан Ридо и възможностите пред неговото следсмъртно изкуство притегляха всички.