Белами писа за всичко от момента, в който бе започнало празненството в онзи ден на 1966 година. Записа разказа на Люсил за плача и вината — тя беше последната видяла Джейкъб жив, спомняше си само краткото мярване на една от бледите му ръце, докато се втурваше зад ъгъла в преследване на друго дете. Записа как на погребението имало повече хора, отколкото църквата можела да побере.
Но имаше и части от интервюто, които не записа. Подробности, които, от уважение, повери само на паметта си вместо на бюрократичната документация.
Харолд и Люсил бяха оцелели от смъртта на момчето, но едва-едва. Следващите петдесет и нещо години бяха заразени с особен вид самота, нетактична самота, която се появяваше неканена и подхващаше неуместни разговори по време на неделната вечеря. Беше самота, която те никога не назоваваха и за която рядко говореха. Само кръжаха около нея, стаили дъх, ден след ден, сякаш тя бе ускорител на елементарни частици — намален по мащаб, но не и по сложност или великолепие, — появил се изведнъж в центъра на всекидневната, за да потвърди неопровержимо всички най-зловещи и пресилени спекулации за жестокия начин, по който наистина работи Вселената.
По някакъв особен начин, това беше един вид истина.
През годините те не само свикнаха да се крият от самотата си, а се усъвършенстваха в това. Беше почти като игра: няма да говорим за Фестивала на ягодите, защото той го обичаше, не се заглеждай твърде дълго в сгради, на които се възхищаваш, защото ще ти напомнят за онзи път, когато той каза, че ще стане архитект, когато порасне; пренебрегвай децата, в чиито лица го разпознаваш.
Всяка година, когато дойдеше рожденият ден на Джейкъб, прекарваха деня мрачни и изпитваха трудности да завържат разговор. Люсил можеше да заплаче без никакви обяснения, случваше се Харолд на този ден да пуши повече, отколкото предишния.
Но това бе само в началото. Само през онези първи, тъжни години.
Те остаряха.
Врати се затвориха.
Харолд и Люсил толкова се бяха дистанцирали от трагедията със смъртта на Джейкъб, че когато момчето се появи отново на входната им врата — усмихнато, все още съвсем стройно и неостаряло, все още техният благословен син, все още само на осем години, — всичко това беше толкова далеч, че Харолд бе забравил името на момчето.
После приключиха с говоренето и настъпи тишина. Но въпреки нейната тържественост тя беше краткотрайна. Защото се чуха звуците, издавани от Джейкъб, който, седнал на масата в кухнята, стържеше с вилицата по чинията, гълташе лимонада и се оригваше с голямо задоволство.
— Извинете — извика момчето на родителите си.
Люсил се усмихна.
— Простете ми, че ще ви питам нещо такова — започна агент Белами. — И моля ви, не го приемайте като някакво обвинение. Това е само нещо, което трябва да попитаме, за да разберем по-добре тези… уникални обстоятелства.
— Започва се — подхвърли Харолд.
Най-накрая ръцете му бяха спрели да търсят фантомни цигари и се бяха спрели в джобовете му. Люсил махна с ръка пренебрежително.
— Как бяха нещата между вас и Джейкъб преди? — попита агент Белами.
Харолд изсумтя. Тялото му най-накрая реши, че десният крак ще издържи по-добре теглото му от левия. Погледна Люсил.
— Тук се предполага да кажем, че сме го удавили или нещо такова. Както го правят по телевизията. Би трябвало да кажем, че сме се скарали с него, лишили сме го от вечеря или сме го тормозили някак, както дават по телевизията. Нещо такова.
Той се приближи до малката масичка в коридора до входната врата. В най-горното чекмедже имаше нова кутия цигари.
Още преди да тръгне обратно към всекидневната, Люсил откри огън.
— Няма да го правиш!
Харолд отвори опаковката с механична прецизност, сякаш ръцете му не бяха неговите. Постави незапалената цигара между устните си, почеса се по набръчканото лице и издиша дълго и бавно.
— Само това ми трябваше — каза. — Само това.
Агент Белами заговори тихо:
— Не се опитвам да кажа, че вие или някой друг е причинил на сина ви… добре, привърших евфемизмите. — Той се усмихна. — Само питам. Бюрото се мъчи да се оправи с тази ситуация точно като всички останали. Натоварени сме да помагаме на хората да се свързват едни с други, но това не означава, че имаме някаква вътрешна информация как действа всичко. Или защо се случва — сви рамене. — Големите въпроси все още са големи, все още са недосегаеми. Просто се надяваме, че като научаваме всичко, което можем, като задаваме въпросите, на които може би не на всеки ще му е удобно да отговаря, ще успеем да се докоснем до някои от тези големи въпроси. Да ги овладеем, преди да излязат от контрол.