Навсякъде из лагера Завърналите се започваха да мърморят. Започваха да губят търпение.
Ако някой се беше вгледал по-внимателно, би могъл да предвиди какво щеше да се случи в крайна сметка.
Малко след пет часа всяка сутрин през последните няколко седмици половин дузина мъже в град Аркадия получаваха телефонно обаждане от Фред Грийн. Нямаше празни приказки, въведения или извинения за ранното сутрешно събуждане, а само грубите дрезгави викове на Фред:
— Да си там след час! Носи достатъчно храна за цял ден. Аркадия се нуждае от нас!
През първите дни на техния протест Фред и неговият отбор се държаха на разстояние от войниците и портата, където влизаха автобусите, натъпкани със Завърнали се. Първоначално не бяха сигурни към кого точно трябваше да насочат гнева си: към правителството или към Завърналите се.
Да, Завърналите се бяха ужасни, неестествени създания, но не беше ли същото и правителството? В края на краищата правителство бе окупирало Аркадия. Правителството бе изпратило войниците, мъжете в костюми, строителите и всички останали.
Да се протестира се оказа трудна работа. По-трудна, отколкото бяха очаквали. Често се чувстваха изтощени, а гърлата им бяха почти постоянно възпалени. Но всеки път, когато автобус със Завърнали се наближеше с бръмчене по улицата, на път за училището, Фред и останалите чувстваха как отслабналият им дух се възражда. Грабваха транспарантите си, напрягаха уморените си гласове, започваха да размахват плакатите и да вдигат ръце, свити в юмруци.
Когато автобусите наближаваха, през прозорците ги връхлитаха скандиранията. Всеки от непокорните мъже крещеше сам за себе си. „Вървете си у дома!“ — викаха. И „Не ви искаме тук! Напуснете Аркадия!“.
С отминаването на дните, Фред и неговите хора се умориха да крещят от разстояние. Затова взеха да застават на пътя на автобусите. Все пак внимаваха. Те искаха да упражнят правото си на свобода на словото, да дадат на света да разбере, че все още има достойни и добри хора, които няма да седят безучастно, докато всичко рухва. Не искаха да бъдат премазани и да се превърнат в мъченици.
Затова се удържаха до момента, в който автобусите спираха на портата, за да получат разрешение за достъп, преди да продължат към приемния център. Тогава пресичаха с бърза крачка улицата с вдигнати лозунги, с гневни викове и размахани юмруци. Някои дори отиваха по-далеч, грабваха камък и го хвърляха, макар че всъщност внимаваха да не попадне някъде, където можеше наистина да нарани някого.
Но всеки следващ ден ставаха малко по-дръзки.
На втората седмица вече четирима войници, а не само един, охраняваха пред Фред и неговите последователи. Стояха с ръце зад гърба и строги и безизразни лица, без да отделят погледи от протестиращите, но и без никога да правят нищо, за да ги провокират.
Когато пристигаха автобуси със Завърнали се, войниците излизаха от караулното помещение и заставаха в редица пред протестиращите.
Фред Грийн и останалите се съобразяваха с тази демонстрация на власт. Скандираха лозунгите си и крещяха заканите си иззад войниците, без да ги заплашват по никакъв начин. Показваха добре възпитано гражданско неподчинение.
Беше малко след шест часа — в деня, който щеше да се окаже забележителен, — когато Фред Грийн спря на алеята пред Марвин, а слънцето едва бе изгряло.
— Още един ден тук — обади се Джон Уоткинс.
Седеше в пикапа си с отворена врата, провесил крак от кабината. Радиото му беше включено, музиката звучеше накъсано и тенекиено от повредените високоговорители. Някаква песен за проклета бивша съпруга.
— Колко съм пропуснал? — попита Фред с груб и заядлив тон.
Излезе от пикапа, стиснал пръта на плаката си. Започваше деня в лошо настроение. Бе прекарал още една неспокойна нощ и както често се случва с някои типове мъже, беше решил, че да бъде ядосан на всичко е най-добрият начин да се справи със случващото се в сърцето му, което не успяваше да разбере.
— Какво става с теб? — попита Джон. — Добре ли си?
— Добре съм — отговори Фред. Намръщи се и избърса чело — не бе забелязал кога точно е започнал да се изпотява. — Много ли бяха автобусите тази сутрин?
— Няма засега — отвърна Марвин Паркър, като пристъпи зад Фред.
Фред се извърна бързо, лицето му почервеня.
— Фред, добре ли си? — сепна се Марвин.
— Добре съм — изплю той.
— Питах го същото — каза Джон. — Не ви ли изглежда зле?