Хората излизаха от дима слепешком, протегнали ръце напред, разтърсвани от кашлица. Войниците стояха извън обсега на дима, видимо доволни, че е свършил вместо тях черната работа за усмиряването на всички.
— Почти свърши — обяви Харолд.
Зърна Марвин Паркър. Лежеше по корем на земята. Противогазът му беше свален.
Въобще не изглеждаше така, както Харолд го помнеше. Да, все още беше висок, блед и слаб, с дълбоко врязани бръчки около очите и онази негова огненочервена коса, но сега имаше по-решителен, по-хладнокръвен вид. Дори се усмихваше, докато извиваха ръцете му зад гърба и му слагаха белезници.
— Нищо не е свършило — извика той с изопнато и жестоко лице, с насълзени от газа очи.
— Мили Боже — повтори г-жа Стоун още веднъж. Вкопчи се в ръката на Харолд. — Какво им става на хората?
— Всичко ще бъде наред — отвърна Харолд. — Аз ще ни пазя.
Прерови паметта си, прегледа всичко, което знаеше — или си мислеше, че знае — за Марвин Паркър. Нищо в него — с изключение на факта, че се бе занимавал някога с бокс — не подсказваше как би могъл да стигне до този момент.
— Къде се дяна Фред Грийн? — зачуди се Харолд на глас, с търсещ поглед. Но не го откри.
Съпругата на пастор Питърс рядко го безпокоеше, щом той се затвореше в кабинета си. Освен ако той не я поканеше, за да му помогне с нещо конкретно при писането, тя се държеше на разстояние и го оставяше да прави каквото му беше нужно, за да съчинява своите проповеди. Но сега на прага стоеше много разстроена стара жена и умоляваше да говори с пастора.
Съпругата на пастора бавно поведе Люсил през къщата и я държеше за ръка, докато вървяха, а старицата се бе облегнала с цялото си тегло върху малката жена.
— Толкова си мила — каза Люсил, като пристъпваше по-бавно, отколкото й се искаше.
В свободната си ръка стискаше своята износена кожена Библия. Страниците й бяха започнали да се откъсват. Гръбчето беше отпрано. Предната корица бе разкъсана и зацапана. Вече изглеждаше съсипана, също като своята собственичка.
— Имам нужда от благословия, пасторе — заяви Люсил, когато вече беше седнала в кабинета му, а неговата дребничка, безименна жена ги бе оставила.
Старицата попи челото си с носна кърпа и опипа корицата на Библията си, сякаш тя можеше да й донесе сполука.
— Загубих се. Загубих се и се скитам из пустинята като питаща душа!
Пасторът се усмихна.
— Много красноречиво. — Надяваше се да не е прозвучал толкова снизходително, колкото му се стори.
— Такава е истината за нещата — въздъхна Люсил.
Тя попи ъгълчетата на очите си с кърпичката и подсмръкна. Сълзите щяха да дойдат скоро.
— В какво е проблемът, Люсил?
— Във всичко — отговори тя.
Гласът й заседна в гърлото. Изсумтя, за да го прочисти.
— Целият свят си е изгубил ума. Някакви могат просто да дойдат и да вземат хората от дома им като затворници. Те дори изкъртиха проклетата врата от пантите, пасторе. Отне ми цял час да я поправя. Кой прави такова нещо? Това е Краят на времената, пасторе! Господ да ни е на помощ.
— Стига, госпожо Люсил. Никога не съм ви смятал за някоя от онези, които треперят за Края на времената.
— И аз не съм, но погледнете наоколо. Погледнете какво става. Просто ужасно е. Кара ме да вярвам, че може би не Сатаната е виновен за сегашното ни състояние, не по начина, по който те казват, най-малкото. Може би той дори не е влизал в градината. Може би Адам и Ева са откъснали плода по своя воля, а след това са решили да хвърлят вината върху Сатаната. Преди дори не бих могла и да си помисля нещо подобно. Но сега, като виждам как вървят нещата…
Тя остави последните й думи да заглъхнат.
— Да ви донеса ли нещо за пиене, госпожо Люсил?
— Кой може да пие в момент като този? — отвърна тя, но добави: — Е, предполагам, че мога да взема чаша чай.
Пасторът плесна с големите си ръце.
— Това исках да чуя.
Когато се върна с чая, старицата беше много по-спокойна. Най-накрая бе оставила Библията на масата до стола си. Ръцете й почиваха в скута, а очите й вече не бяха толкова подпухнали и зачервени.
— Заповядайте — каза пасторът.
— Благодаря ви — тя отпи. — Как е жена ви? Изглежда разсеяна.
— Просто е малко загрижена за ставащото, това е всичко.
— Е, има много за какво да се притеснява човек.
— Като Последните времена? — той се усмихна.
Люсил въздъхна.
— Заключени са на онова място вече седмици.
Пасторът кимна.
— Вие успявате да ги посещавате, нали?
— В началото можех да ги посещавам всеки ден. Носех им храна, перях им дрехите и давах на сина си да разбере, че майка му го обича и не го е забравила. Тогава беше лошо, но поне бе поносимо. А сега… сега нещата са станали ужасяващи.