Двамата зачакаха следващия въпрос, но той така и не дойде. Чу се само изтракването на няколко части от конструктора по дъсчения под, докато някакъв строеж се събаряше и се започваше наново.
— Ще строи къщи един ден — каза Люсил.
— Следващата седмица може да му хрумне нещо друго.
— Няма — възрази тя.
— Откъде знаеш?
— Майките знаят тези неща.
Харолд остави китарата на пода до краката си. Люсил беше почти заспала. Той извади леко одеяло от шкафа и я зави.
— Трябва ли да направя нещо с храната? — попита Харолд.
Люсил отвърна само:
— Ще строи разни неща.
После заспа — и в спомена, и в празната самотна къща.
Събуди се на дивана във всекидневната, легнала на една страна, с длани под главата си и колене, прибрани към гърдите. На стола, където би трябвало да седи Харолд и да подрънква на китарата си, имаше само празнота. Заслуша се за звуци от играта на Джейкъб с конструктора му в детската стая.
Още празнота.
Люсил седна на дивана, все още сънлива, с парещи от изтощение очи. Не си спомняше как е легнала на дивана и е заспала. Последното нещо, което си спомняше, беше как стоеше пред мивката в кухнята, гледаше през прозореца и се готвеше да измие чиниите.
Сега беше много късно или много рано. Усещаше се хлад във въздуха, сякаш есента започваше да се събужда. Навън свиреха щурци. Някой от тях бе успял да се вмъкне на горния етаж и скрит някъде в прашен ъгъл, пееше.
Цялото тяло на Люсил я болеше и, нещо повече, беше много уплашена.
Не бе уплашена от реализма на съня. Нито пък от факта, че беше първият й сън от седмици, а нещо й подсказваше, че това е доста нездравословно. Най-много я плашеше начинът, по който толкова внезапно се бе озовала обратно в старото си, уморено тяло.
В съня краката й бяха силни, а сега коленете я боляха и глезените й бяха подути. В съня беше твърдо уверена във всичко, имаше чувството, че с времето всяко предизвикателство може да се преодолее. А това правеше предчувствието, което бе изпитала в съня, по-поносимо. Дори ако изведнъж се превърнеше в кошмар, тя щеше да бъде в състояние да се справя с него, докато запазваше младостта си, която в съня беше гарантирана.
Сега отново бе само една стара жена. Още по-лошо, беше само една самотна стара жена. Самотата я ужасяваше. Винаги я бе ужасявала и най-вероятно винаги щеше да я ужасява.
— Щеше да бъде архитект — каза тя към никого.
После заплака.
Някъде по-късно плачът спря. Вече се чувстваше по-добре, сякаш някъде се беше отворил клапан и някакво невидимо налягане бе освободено. Когато Люсил започна да се изправя, болката от артрита прониза костите и. Тя си пое рязко дъх и рухна обратно на дивана.
— Мили боже — изпъшка.
Следващия път се изправи по-лесно. Болката все още я имаше, но беше отслабена от очакването й за нея. Краката й се влачеха, когато тръгна, и издаваха тих, плъзгащ се звук, докато преминаваше през къщата. Отиде в кухнята.
Люсил си приготви чаша кафе, застана на прага на верандата и се заслуша в щурците. Те скоро започнаха да утихват и въпросът дали беше много късно или много рано получи отговор. Там, на изток, се провидя мъждивата светлина на онова, което в крайна сметка щеше да се окаже слънцето.
— Слава на Бога — въздъхна тя.
Имаше неща, които трябваше да свърши, планове, които трябваше да състави, ако наистина смяташе да направи това. И не и трябваше да мисли колко тиха и празна е къщата, щом щеше да се захваща с усилената работа по планирането. Така че телевизорът, въпреки неговото безсмислено бъбрене, беше добре дошъл приятел.
— Всичко ще бъде наред — каза си тя и започна да си записва в малкия бележник.
В началото записваше само прости неща, неща, които знаеше, нещата, които не подлежаха на съмнение. „Светът е странно място“, записа. Най-отгоре в списъка. Засмя му се леко. „Омъжена съм за тебе от прекадено много време“, заяви на отсъстващия си съпруг. Телевизорът избъбри някакъв отговор за опасностите при ерекция, продължаваща четири или повече часа.
После написа: „Праведните са несправедливо арестувани“.
След това: „Съпругът ми и синът ми са затворници“.
Огледа страницата. Всичко изглеждаше колкото просто, толкова и внушително. Добре беше да разполагаш с факти, но фактите рядко сочеха пътя към спасението, помисли си тя. Фактите не правеха нищо, освен да си седят там, да се взират от мрака към възможността и да надничат в душата, за да видят какво ще стори, когато се сблъска с тях.
„Трябва ли да го правя? — написа тя. — Има ли на този свят някой, който наистина се опитва да спаси хората? Дали наистина става по този начин? Дали ако отида там, няма да постигна нищо друго, освен да ме изкарат луда стара жена, да ме арестуват или може би нещо по-лошо? Ще бъда ли убита? А Харолд? А Джейкъб?“