Но нещото, което най-силно я разтърси, беше откритието, че родителите ѝ са живи. И се намират на Земята. Продължаваше да си мисли, че сънува и че радостта и облекчението, които изпълваха гърдите ѝ, пак ще се превърнат в болезнена мъка. Само че родителите, които беше оплаквала в продължение на година, не бяха екзекутирани и не се носеха безжизнени в Космоса. Някак се бяха добрали до Земята и дори бяха живели със семейството на Саша, преди да поемат нанякъде сами. Сега трябваше да измисли начин как да ги издири, което ѝ се струваше невъзможно поради хиляди причини. Да седи на едно място и да не направи нищо, обаче също не беше вариант. Веднага щом стореше всичко по силите си за тези оцелели, щеше да се заеме със собствените си планове за напускане на лагера.
— Този не диша — обяви смръщено Ерик, когато Кларк се приближи.
Тя приклекна и протегна ръка към врата на мъжа. Кожата му все още беше топла, но не се долавяше и най-слаб пулс. Кларк стисна устни и наклони ухо към гърдите на мъжа, молейки се за сърцебиене. Но имаше само тишина.
— С нищо не можем да му помогнем — заключи тя, като избягваше погледа на Ерик.
Не искаше да види ужаса, изписан на лицето му. Не желаеше и той да види безпомощността, излъчвана на нейното.
Кларк отново сведе очи към мъжа и за първи път различи ясно чертите му. Ахна, когато невидима ръка проби с юмрук гръдната ѝ кост и уви пръсти около сърцето ѝ. Беше старият ѝ преподавател по биология, господин Питърс — онзи, който беше пуснал Кларк в архивите с ограничен достъп на кораба, когато тя беше само на десет години, за да разглежда снимки на слонове.
— Добре ли си? — попита Ерик.
Кларк кимна и примигна в опит да прогони сълзите, които заплашваха да замъглят очите ѝ. Дали господин Питърс беше оцелял достатъчно дълго, че да отправи поглед към нощното небе? Дали беше успял да види отражението на луната във водата, или да долови уханието на дърветата, носено от вятъра? Или беше загинал, без дори да зърне планетата, на която цял живот се беше възхищавал отдалече?
— Засега трябва да оставим мъртвите тук — извърна се тя. — По-важно е да помогнем на ранените.
Кларк остави Ерик и прекрачи внимателно купчина смачкан, нажежен до червено метал, за да стигне до някакъв мъж, който лежеше на една страна. Носеше палто, което някога е било бяло, но сега беше покрито с прах, сажди… и бавно разрастващо се кърваво петно. Очите му бяха затворени, а устата — изкривена в неподчинение на болката му. Кларк изпусна слаба въздишка, щом разпозна високото му, върлинесто телосложение и дългата до раменете посивяла коса. Беше доктор Лахири, някогашният ѝ ментор и един от най-старите приятели на баща ѝ. Последния път, когато го видя, той я беше посетил в килията ѝ и Кларк го обвини, че е предал родителите ѝ. В отговор той също я нарече предателка и преди да е помислила, тя даже го фрасна в лицето.
Яростта, която я беше обладала през онзи ден, сега ѝ се струваше странно далечна. Родителите ѝ със сигурност бяха предадени, но живи. А Кларк знаеше, че някои хора са далеч по-виновни от доктор Лахири — като вицеканцлера Роудс, мъжа, който изначално беше наредил на родителите ѝ да проведат чудовищните радиационни експерименти.
Кларк приклекна и постави ръка в близост до лакътя му.
— Доктор Лахири — поде тя, с надеждата тонът ѝ да вдъхва увереност. — Чувате ли ме? Кларк е.
Очите му рязко се отвориха и той се втренчи продължително в нея, все едно не можеше да прецени дали е истинска, или е халюцинация. Когато най-накрая проговори, челюстта му остана стисната, сякаш всяко излишно движение би го тласнало отвъд предела на поносимата болка.
— Кларк… жива си.
— Да, въпреки всички усилия, които положихте — усмихна се тя, за да го увери, че по-скоро се шегува. — Ще ми позволите ли да ви прегледам?
Той кимна леко, затвори очи и потрепна. Кларк разтвори внимателно сакото му и опипа корема, ребрата и гърдите. Той направи гримаса, когато стигна до ключицата му. Кларк повдигна внимателно клепачите му, провери зениците му, и прокара ръце по скалпа, за да провери за някакви контузии, които може да е пропуснала.
— Мисля, че са пострадали само рамото и ключицата ми — процеди през зъби доктор Лахири.
— Имате и сътресение на мозъка — добави Кларк, като се опитваше да звучи безпристрастно. — Мисля, че костите са счупени. Мога да ги шинирам, но се боя, че тук не разполагаме с кой знае какво, за да облекчим болката. Носите ли някакви лекарствени средства със себе си?
— Не знам какво има на транспортните кораби — отвърна доктор Лахири и стомахът на Кларк се сви от разочарование. — Всичко се случи толкова бързо. Нямаше време за подготовка.