— Добре, приятелче, хайде да те върнем в леглото. Стига ти толкова за този ден — каза Кларк.
— Благодаря ви, доктор Кларк.
Усмивката на Кийт беше достатъчна да озари цялото помещение.
— Просто Кларк — усмихна се тя и внимателно го положи обратно на болничното легло.
Надзърна с крайчеца на окото си към единственото свободно легло в колибата и всяка частица от мимолетното ѝ щастие се изпари от нея, оставяйки след себе си единствено паника и отчаяние. Този следобед пазачите бяха дошли да преместят Белами в новата затворническа колиба, която бяха построили в края на поляната — неприветлива, лишена от прозорци барака, изградена от ламарина, която лагерниците бяха събрали от мястото на катастрофата. Беше заключен съвсем сам, а двама въоръжени мъже стояха на пост пред вратата през цялото време. Кларк не беше сигурна какво точно е намислил Роудс, но знаеше, че от сега нататък положението щеше единствено да се влошава. Или Белами щеше да загине заради инфекцията, причинена от липсата на подходящи медицински грижи, или Роудс щеше да ускори гибелта му, като…
Тя потръпна, за да прогони мисълта от главата си. Беше твърде ужасяваща, за да размишлява върху нея. Щеше да измисли нещо. Трябваше да го направи.
Когато развълнуваният Кийт се намести удобно, Кларк се обърна към Марин, чийто крак отбелязваше голямо подобрение. Раната беше започнала да заздравява без намек за инфекция.
— Ти си следващата, Марин — рече Кларк. — За нула време ще те изправим на крака.
— Нямам търпение — направи гримаса Марин. — От толкова време съм на тази планета, а още не съм видяла ни дърво, ни едно листо дори.
— Е, това е, което получаваш, като беше в безсъзнание, когато те доведохме тук — пошегува се Кларк, а лековатият ѝ тон беше в пълен разрез със свиващия стомаха ѝ ужас. — Но по-късно ще ти донеса няколко образеца, за да те мотивирам.
— Кларк? — повика я някой от прага, а в гласа му се долавяше отчаяна нотка.
Кларк се извърна и зърна пребледнялата, видимо притеснена Глас, която пристъпваше нервно от крак на крак.
— Какво е станало, Глас?
— Трябва… трябва да поговоря с теб за секунда.
— Разбира се. — Кларк се приближи до нея толкова бързо, колкото натежалите ѝ от умора крака ѝ позволяваха. — Всичко наред ли е?
Сърцето на Кларк леко се сви. Да не би на Уелс да му се беше случило нещо?
— Мисля, че трябва да излезем навън — каза Глас и огледа с неспокоен поглед вътрешността на колибата.
Кларк кимна и последва мълчаливо Глас през вратата и на поляната. Късното следобедно слънце някак смекчаваше тревожната атмосфера, макар че накъдето и да погледнеше, Кларк забелязваше знаци за напрежение — хора, които спореха относно порциите, пазачи, които мятаха неспокойни погледи към дърветата, и други лагерници в далечината, които свеждаха глави, за да не им се налага да осъществяват зрителен контакт с двамата пазачи, застанали на пост пред затвора на Белами. При мисълта как той лежи вътре, сам и болен, Кларк се изпълни с желание да хукне натам и да разбие вратата, а пазачите да вървят по дяволите.
Тя откъсна очи и насочи вниманието си към Глас.
— Какво има?
— Става дума за Люк… и Белами.
Кларк смръщи объркано лице. Какво можеше да свързва Белами и Люк? Откакто Люк бе стъпил на Земята, Белами на практика беше в безсъзнание или спеше — дали двамата изобщо се бяха срещали?
Глас вдиша и издиша бавно, сякаш събираше смелост да проговори.
— Кларк, просто… просто сметнах, че трябва да знаеш. Възнамеряват да екзекутират Белами. — Гласът ѝ притихна, като че ли изричането на ужасяващите думи ѝ причиняваше физическа болка.
Стомахът на Кларк се обърна и тя прехапа устни, за да задуши вика.
— Да го екзекутират? — прошепна тя.
Глас кимна.
Не че Кларк не беше очаквала нещо подобно. Вследствие на медицинското си обучение вземаше предвид всяко възможно развитие и се беше научила да се изправя дори пред най-злокобните последици, без да се залъгва. Ала съществуваше огромна разлика между това да си представя най-лошия възможен сценарий и да чуе как някой друг го потвърждава на глас.
— Смятат да проведат процес, но ще бъде пълна инсценировка — продължи Глас, а с всяка следваща дума по лицето ѝ се изписваше все по-силна болка. Тя обясни как Роудс щял да накара Люк да убие Белами. — Но ние няма да му позволим да принуди Люк да го стори — побърза да вметне тя. — Напускаме лагера. Тази вечер. Това трябва да ви спечели малко време.