Надяваше се първото изречение, което бе изрекла на Земята, да не се окаже лъжа. Тя се върна отново към хаотичната сцена, от която едва се беше измъкнала на кораба: тъпчещите се тежко дишащи хора, които изпълваха палубата за излитане, отчаяни да се доберат до някое от последните оставащи места за напускане на загиващата Колония. Обезумелите родители, които се оказаха разделени от децата си. Децата с посинели устни и изпаднали в шок, търсещи близките си, които едва ли някога щяха да зърнат отново.
Глас успя да се освободи чак когато жената изкрещя от болка и ръката ѝ падна обратно във водата.
— Ще го потърся — промълви треперливо Глас, докато се отдалечаваше сантиметър по сантиметър. — Ще го намерим.
Трупащата се в стомаха ѝ вина едва не я спря да остане там, но тя знаеше, че трябва да продължи да се движи. Нищо не можеше да направи, за да облекчи страданията на тази жена. Не беше лекарка като приятелката на Уелс — Кларк. Дори не беше общителна като Уелс или Люк, които знаеха точно какво трябва да кажат в определен момент. На тази планета имаше един-единствен човек, на когото беше способна да помогне по някакъв начин, и трябваше да го открие, преди да е станало твърде късно.
— Съжалявам — прошепна Глас, като се обърна към жената, чието лице беше изкривено от болка. — Ще се върна за вас. Трябва да открия моя… някого.
Жената кимна със стисната челюст и затвори очи, а изпод клепачите ѝ се процедиха сълзи.
Глас откъсна поглед и продължи да върви. Присви очи в опит да осмисли сцената пред себе си. Комбинацията от мрака, замайването, дима и шока от факта, че се намира на Земята, изглежда правеше всичко размазано. Транспортният кораб се беше приземил на брега на езеро и накъдето и да погледнеше, тя виждаше пръснати купчини димящи отломки. Едва различаваше неясните силуети на дървета в далечината, но беше твърде разтърсена, че да ги удостои с нещо повече от бърз поглед. От каква полза ѝ бяха дърветата или дори цветята, ако Люк не беше тук, за да ги види заедно с нея?
Очите ѝ прескачаха от един зашеметен и измъчен оцелял на друг. Някакъв старец седеше на голямо парче метал, откъснало се от транспортния кораб, и бе заровил глава в ръцете си. Младо момче с окървавено лице стоеше едва на няколко метра от куп оплетени жици, които свистяха и мятаха искри. Нехаещо за опасността, то се взираше празно в небето, сякаш търсеше обратния път към дома.
Навсякъде лежаха потрошените тела на мъртвите. Хора, върху чиито устни все още витаеха призраците на сърцераздирателни сбогувания, хора, които така и не бяха зърнали синьото небе, въпреки че бяха пожертвали всичко, за да го видят. По-добре да не бяха тръгвали — по-добре да бяха поели сетния си дъх, заобиколени от приятелите и семействата си, вместо да бъдат изоставени и съвсем сами тук.
Глас все още се чувстваше малко нестабилна, но се запрепъва към най-близките фигури по земята, молейки се от все сърце никое от безжизнените лица да няма силната челюст на Люк, тесния му нос или къдравата руса коса. Изпусна въздишка на сладко-горчиво облекчение, щом погледна първия човек. Не беше Люк. Пое към следващото тяло, разкъсвана едновременно от ужас и надежда. А после и към следващото. Затаяваше дъх, когато обръщаше хората по гръб или избутваше от тях тежки късове от останки. При всеки следващ окървавен, потрошен непознат тя издишваше и си позволяваше да вярва, че Люк може все още да е жив.
— Добре ли си?
Глас се стресна и извъртя глава по посока на гласа. Мъж с дълбока рана над лявото око я гледаше въпросително.
— Да, добре съм — отвърна автоматично тя.
— Сигурна ли си? Шокът може да причини невероятни неща на тялото.
— Добре съм. Просто гледам…
Тя се отдръпна, неспособна да изрази големината на паниката и надеждата в гърдите ѝ с думи.
Мъжът кимна.
— Добре. Вече проверих този район, но ако се натъкнеш на оцелели, които съм пропуснал, просто извикай. Събираме ранените тук.
Той посочи в мрака, където в далечината Глас едва успя да различи силуети, приведени над неподвижни фигури на земята.
— Край водата има жена. Мисля, че е ранена.
— Добре, ще отидем да я приберем.
Той направи знак на някого, когото Глас не можеше да види, а после, приведен, се затича. Изпита странен подтик да се провикне, да му каже, че трябва първо да потърси изчезналия Томас. Глас беше убедена, че жената би предпочела всичката ѝ кръв да изтече във водата, отколкото да се изправи пред цял живот на Земята без едничкия човек, заради когото животът си заслужава да се живее. Ала мъжът вече беше отминал.
Глас си пое дълбоко дъх и си нареди да продължи напред, но връзката между краката и мозъка ѝ сякаш беше прекъсната. Ако Люк беше невредим, нямаше ли да я е потърсил досега? Фактът, че не беше чула дълбокия му глас да вика името ѝ през врявата, означаваше, че — в най-добрия случай — той лежи някъде твърде лошо ранен, че да се движи. А в най-лошия…