На Кларк не ѝ стигаше куражът да сподели с Уелс всички подробности около плана си да спаси Белами. Нуждаеше се от помощта му, но имаше ограничение за това, което бившият ти приятел трябва да знае. Особено когато в същността си планът ти се състои от една-единствена стъпка: опасен флирт с пазач социопат. И най-вече когато бившето ти гадже е закрилнически настроен, от време на време самодоволен тип, който по една случайност се явява и фактическият лидер на лагера.
— Та какво точно искаш да направя? — попита Уелс, изучавайки я с поглед.
Изражението му недвусмислено ѝ даваше да разбере, че е наясно с нейното нежелание да му сподели всичко.
— Някой трябва да предизвика суматоха, за да можем двамата с Белами да се измъкнем незабелязано от лагера.
— Определено мога да предизвикам суматоха, но как точно възнамеряваш да минеш покрай пазачите?
— Намислила съм план. Нямаш ли ми доверие?
Уелс въздъхна и прокара ръка през косата си.
— Разбира се, че ти имам доверие, Кларк, но не разбирам защо ти не ми се доверяваш. Защо не ми кажеш какво става? Знам, че той ти е гадже, но също така е и мой брат.
Думата прозвуча странно, изречена от устата на Уелс, но независимо от това докосна нежна струна дълбоко в сърцето ѝ.
— Знам, Уелс. Точно поради тази причина се налага да ми повярваш. Колкото по-малко знаеш, толкова по-големи са шансовете планът да проработи.
Уелс поклати глава и я удостои с крива усмивка.
— Можеш да ме убедиш да направя почти всичко. Нали го знаеш?
Кларк се ухили.
— Добре. Защото трябва да те помоля за още една услуга.
— Каквото пожелаеш, Грифин.
— Веднага щом избягаме от тук, трябва да отидем някъде другаде. Смяташ ли, че Саша би могла да помоли земнородните да ни приютят, поне за известно време?
— Ще говоря с нея — отвърна Уелс. Двамата със Саша се бяха уговорили да се срещат в гората всеки ден по пладне — временна мярка, докато отново не станеше безопасно тя да посещава лагера. — Сигурен съм, че ще го направи.
— Благодаря ти!
Тя отново се върна към списъка със задачи в ума си. Всички парчета от плана ѝ се подреждаха идеално. Единственото, за което съжаляваше, бе, че щом напуснеше лагера, щеше да изостави и доктор Лахири. Така и не им се удаде възможност да довършат предишния си разговор и Кларк знаеше, че той премълчава нещо за родителите ѝ.
— Какво има, Кларк? — попита Уелс, очевидно разчел тревогата по лицето ѝ. Винаги беше в състояние да отгатне за какво си мисли тя, умение, което бе направило началото на връзката им толкова вълшебно, а края ѝ — толкова сърцераздирателен. — Какво не е наред?
— С изключение на факта, че трябва да влача Белами и отворената му рана през гората, за да избягаме от маниакалния Роудс?
— Да, с изключение на това.
Тя му разказа накратко какъв израз беше добило лицето на доктор Лахири, когато го беше попитала за родителите си, и че са нямали възможност да довършат разговора си.
Уелс постави ръка на рамото ѝ.
— Съжалявам, Кларк.
— За какво?
— За всичко. Че бях толкова наивен. Че не прозрях колко е извратен Роудс. Наистина си мислех, че ще направят това, което е правилно. Сега ми изглежда толкова глупаво.
Кларк искаше да притегли Уелс в обятията си и да го прегърне — от благодарност, от признателност, от съчувствие. Но вече нямаше право.
— Никога не се извинявай, задето виждаш най-доброто у хората, Уелс. Това е невероятно качество.
Той откъсна поглед от нея и прочисти гърло.
— Белами ми е брат. Готов съм на всичко, за да помогна. — Той отново се загледа в Кларк, а в очите му гореше искра, която тя не беше зървала никога преди. — А ако междувременно се случи да подкопая властта на Роудс, това ще бъде чудесна сделка „с един удар — два заека“.
Час по-късно, след като Кларк се беше измила в потока, а после се бе преоблякла в дрехи с една идея по-чисти от предишните, тя се отправи на мисията си. Всичко е само представление, повтаряше си в опит да укроти лудешки биещото си сърце. Нищо от това, което щеше да се случи, нямаше да е наистина. Повтарянето я успокои и скоро думите се сляха и зазвучаха като мелодия в главата ѝ.
Тя застина на място. Ето го и него, подпрян на продоволствената колиба — палецът му беше подпъхнат в колана, а на лицето му бе разтегната самодоволна усмивка. Разговаряше с аркадийско момиче, приблизително на възрастта на Кларк, със същия цвят на косата и сходно телосложение на нейното. Е, поне си има тип — помисли си тя. — Отвратително.
Кларк си пое бавно дъх, подготви се психически и преговори мислено плана си — за милионен път се надяваше, че ще проработи, че няма да превърне в реалност един от собствените си кошмари.