Рамото на Белами гореше и той изтегли гръб още по-нагоре по стената в опит да намери удобно положение за тялото си. Намести се, сумтейки от усилието, и облегна глава назад. Беше изтощен, но болката му пречеше да поспи повече от няколко минути.
Тесни снопове слънчева светлина се процеждаха през процепите в металните листове, които образуваха стените и покрива на колибата. Белами проследи ъгъла, под който падаше светлината, и се заслуша съсредоточено във външните шумове с цел да разбере къде е разположен затворът му. Далечният силен удар на брадва, врязваща се в дърва за горене, му подсказа, че не се намира в близост до купчината цепеници. От другата страна на стената, непосредствено до колибата, преминаха група момчета, които си говореха за момиче от „Уолдън“. Отвъд гласовете им Белами долови плискането на вода — значи се намираше близо до пътеката, която лагерниците използваха, за да стигнат до потока.
Белами се напрягаше да различи всеки звук. Шумното падане на дървените трупи, плющенето на одеяла и платнища, щом някой изтръгне обръчите, които ги притискат, високомерният тон на пазач, който критикуваше нечия техника за подреждане на цепениците за горене. В действителност обаче Белами искаше да чуе един-единствен звук — затаи дъх, а гърдите му се изпълниха с трескаво безпокойство. Гласът на Октавия. Искаше — имаше нужда — да чуе сестра си. Само няколко думи щяха да са му достатъчни, за да разбере дали е щастлива, или уплашена, в опасност или в безопасност. Той обаче не разпозна нито един от гласовете, които се носеха на поляната. Местността беше залята с новодошли.
Белами вече нямаше сили дори да се ядосва. Грижа го беше само за Октавия, Кларк и Уелс. Ако не бяха те, нямаше дори да му пука дали е жив, или мъртъв, дали щяха да го екзекутират, или да го пуснат на свобода, за да живее сам в гората. Ала какво щеше да се случи със сестра му, ако го убиеха? Кой щеше да се грижи за нея, щом него го нямаше? Стоте бяха сформирали общност, но сега, когато Роудс и всички останали бяха тук, всички залози бяха прекратени. Не можеше да бъде сигурен, че някой ще наглежда малката му сестричка, при положение че до един бяха твърде заети да спасяват собствените си кожи. Досущ каквито бяха на кораба.
Силен удар по стената на колибата накара Белами да се извърне рязко настрани — движението предизвика остра болка в горната част на тялото му.
— Господи — изсумтя той.
Тогава чу някакво боричкане, последвано от шумна размяна на реплики. Един познат глас се извиси над останалите: беше Уелс.
— Свали оковите — рече той с нисък и заплашителен тон, който Белами не бе долавял никога преди. — Направи го сега — нареди той — и не издавай нито звук. Ако дори си отвориш устата, ще те застрелям.
И макар заплахата да противоречеше на всичко, което Белами знаеше за полубрат си, звучеше искрена.
Мамка му — помисли си Белами. — Малкият канцлер започва да звучи като малък вицеканцлер.
Настана тишина, тъй като вероятно пазачът се подчини на заповедта на Уелс. Няколко секунди по-късно две фигури нахлуха през вратата на колибата — Уелс, с каменно изражение и желязна челюст, и зачервената, задъхана Кларк. Те влетяха в помещението и се втурнаха към него, а главата на Белами бе залята от объркване и облекчение. Нима наистина бяха дошли, за да го спасят? Как, по дяволите, бяха успели да го направят?
В гърдите на Белами се надигна чувство, което никога преди не беше изпитвал — благодарност. Никой досега не беше вършил нещо толкова опасно за него, никой дори не бе и допускал, че той си струва поемането на риска. През целия си живот беше предприемал безразсъдни действия, за да защити Октавия, но до този момент никой даже не му беше прехвърлял точка за порциони, нито пък се бе измъквал след вечерния час, за да провери как е Белами в редките случаи, когато се беше разболявал.