И все пак двамата бяха тук — момичето, за което на кораба не би се осмелил дори да си мечтае, и братът, за чието съществуване не бе и подозирал — и рискуваха живота си за него.
Кларк коленичи до него.
— Белами — каза тя с пресекващ глас, докато прокарваше ръка по бузата му. — Добре ли си?
Никога не бе звучала толкова уплашена, толкова крехка. Макар че нямаше нищо уязвимо в момиче, което би се изправило пред цяла поляна с въоръжени пазачи.
Белами кимна, а после трепна от болка, щом Уелс задърпа белезниците, прикрепени с кука за стената.
— Как ще махнеш тези? — попита Белами дрезгаво.
Пазачът отвън всеки момент щеше да предупреди останалите. Ако не се разкараха по най-бързия начин, никой от тях нямаше да доживее изгрева.
— Не се тревожи — каза Уелс. — Ключът е у нея.
Кларк бръкна в джоба си и извади тънък ключ, изработен от същия гъвкав метал като белезниците.
— Как, по дяволите… знаеш ли какво? Забрави. Не искам да научавам — отсече Белами. — Просто ги махни.
Уелс взе ключа от Кларк и се засуети с белезниците, а Кларк отново мина на докторски режим и се впусна в бърз преглед на рамото му, мърморейки си под нос, докато отлепваше окървавената превръзка. Белами не можеше да свали очи от нея. Беше смръщила съсредоточено вежди и лицето ѝ бе покрито от тънък, лъскав слой пот, но никога не бе изглеждала по-красива.
— Готово — обяви Уелс, щом белезниците бяха откопчани. — Да вървим.
Той се протегна, обгърна Белами с ръка и го повдигна на крака. Кларк се промуши от другата му страна и му помогна да прекоси бързешком колибата. Когато стигнаха вратата, Кларк вдигна длан и им направи знак да изчакат, докато се ослушваше за шумове отвън. Отначало Белами не беше сигурен какво чакат, но тогава го чу. Мощен грохот и поредица от викове отекнаха в далечния край на поляната, последвани от „Нападат ни!“ и „Пазачи, стройте се!“.
Тичащи тежки стъпки, устремили се към суматохата, трополяха покрай колибата.
Кларк се обърна към Уелс и се ухили:
— Тя успя! Браво, Саша.
— Какво е направила? — попита Белами и отпусна още част от тежестта си върху Уелс.
Не беше вървял от дни и чувстваше мускулите си като желе.
— Нагласи нещо сред дърветата, което да звучи така, сякаш земнородните нападат лагера. Ако всичко върви по план, Роудс вече ще е изпратил всички пазачи в гората и ще можем да се измъкнем от другата страна.
— Момичето ти страшно си го бива, Уелс — отбеляза Белами със слаба усмивка. — Ще се оправи ли?
— Всичко ще бъде наред. Тя ще се справи. Вече е навлязла толкова дълбоко в гората, че никога няма да я настигнат.
Кларк остана заслушана на вратата още за миг, а после им махна припряно:
— Да тръгваме.
Промъкнаха се навън. Хоризонтът беше чист — всички в лагера гледаха в противоположната посока или тичаха към суматохата в далечния край. Белами, Кларк и Уелс заобиколиха бързешком колибата и преди някой да е забелязал, че ги няма, изчезнаха под прикритието на гората.
Глава 14
Уелс
Чуваха се само резките им вдишвания и хрущенето на съчки и изсъхнали листа под краката им. Уелс, Белами и Кларк бяха тичали, докато телата им не се схванаха, и в крайна сметка забавиха ход. Уелс надзърна през рамо, за да провери как е Белами, който очевидно изпитваше силна болка, въпреки че той отказваше да се оплаква и изглеждаше по-притеснен за Октавия, отколкото за собственото си нараняване.
— Сигурни ли сте, че няма да си помисли, че съм я изоставил? — рече Белами и позволи на Кларк да му помогне да прекрачи покрит с мъх дънер, който препречваше пътя им.
— Напълно — отвърна Уелс. Радваше се, че може да му предложи поне това минимално успокоение. — Споделихме ѝ плана и тя се съгласи, че е по-добре някой да остане в лагера и известно време да следи какви ги върши Роудс.
— Щеше да дойде, ако не бяха децата — намеси се Кларк. — Тя е единствената, която се грижи за тях. Наистина върши невероятна работа.
Уелс видя, че за миг гордостта прогони страха от лицето на Белами.
— Винаги съм знаел, че го носи в себе си.
— Къде каза, че ще ни чака Саша? — попита Кларк, като оглеждаше неспокойно дърветата.
Въпреки че тя и Белами веднъж вече се бяха натъквали на Маунт Уедър, Уелс беше наясно, че никой от двамата не е достатъчно уверен, че пак ще го открият.
— Тя ще ни намери — отговори Уелс.
От дървото пред тях се разнесе шумолене и секунда по-късно откъм клоните тихо се приземи една фигура.
— Добре, това беше малко страшничко — ухили се Уелс, докато Саша вървеше към тях.