Все още не беше свикнал със способността ѝ да се слива с околната среда. Сякаш сменяше цвета си като гущера, за който беше чел като дете. Разбира се, тя не го правеше — умението ѝ се дължеше на начина, по който дишаше, на неподвижността ѝ. Саша просто се превръщаше в част от гората.
Той я притегли в обятията си и зарови лице в дългата ѝ тъмна коса, която винаги ухаеше на дъжд и кедър.
— Благодаря ти за помощта — рече той, подпъхна ръка под брадичката ѝ и я повдигна, за да я целуне. — Беше невероятно.
— Да разбирам ли, че е проработило? — попита Саша и се откъсна от Уелс, за да погледне Кларк и Белами.
— Свърши перфектна работа — потвърди Уелс.
— И какъв е планът сега? — полюбопитства Белами, който очевидно изпитваше силна болка; лицето му беше пребледняло и дишаше накъсано.
— Ще отведа всички ви в Маунт Уедър — рече Саша. — Можете да останете там колкото е нужно.
— И те няма да имат нищо против? — попита Белами, а погледът му запрескача нервно от Кларк към Саша.
Саша поклати глава.
— Докато сте с мен, всичко ще бъде наред — увери ги тя.
— Не трябва да спираме за дълго — обади се Уелс с напрегнат глас. — Щом разберат, че ни няма, ще тръгнат след нас.
— Бел, можеш ли да продължиш? — попита нежно Кларк.
— Добре съм — потвърди той, макар да не я гледаше в очите.
Тримата последваха Саша, когато тя хукна, бързо и безшумно, през притъмняващата гора.
— Всичко наред ли е? — попита го, когато се бяха отдалечили на няколко метра от Кларк и Белами.
Бързайки да освободят Белами, на двамата със Саша не им беше останало почти никакво време да говорят за каквото и да било друго, освен за детайлите по осъществяването на плана.
— Не знам.
Беше истина. Всичко се беше случило толкова бързо, че на Уелс не му бе останало време да премисли последствията от това да се противопостави на Роудс, да напусне лагера. Уелс определено нямаше да стои безучастно и да гледа как Роудс екзекутира хладнокръвно брат му. Но все пак му беше трудно да осъзнае, че са били принудени да изоставят новия си дом — дома, общността, която те бяха построили с голи ръце от нищото.
— Няма да е завинаги. Веднага щом баща ти оздравее, ще дойде тук с някой от другите транспортни кораби и всичко ще се оправи.
— Не, няма. Саша, баща ми е в кома, и в Колонията няма резервни транспортни кораби.
Тонът му беше рязък и огорчен, но не го интересуваше. На никого не можеше да разчита да оправи тази ситуация. Беше идиотско да се доверява на Роудс. Трябваше да вземе мерки по-рано, преди цялото положение да е излязло извън контрол.
Друго момиче може и да се обидеше или по-лошо — да се извини, сякаш е сторило нещо лошо. Ала Саша пое ръката на Уелс и я стисна. Беше толкова нечестно. Белами само се е опитвал да спаси сестра си. Той дори не е бил човекът, натиснал спусъка — сторил го е един от скъпоценните пазачи на Роудс. Освен това простреляният беше бащата на Уелс, а щом Уелс не смяташе, че Белами трябва да си плати за това, за кого се мислеше Роудс, че да твърди друго?
Всъщност, усмихна се мрачно Уелс, това беше бащата и на Белами. Ако Роудс го узнаеше, навярно щеше да получи мозъчен удар. Уелс не можеше да отрече, че тази представа му достави известно удоволствие.
Саша повдигна вежда, видимо любопитна за какво си мисли той.
— Просто си представях какво би се случило, ако Роудс научи, че с Белами сме братя — сподели Уелс.
Саша се засмя.
— Сигурно ще получи инфаркт. В интерес на истината, това може и да е най-добрият възможен план. Аз ще се върна във вашия лагер, ще изкрещя новината и ще изчакам Роудс да се просне мъртъв. Проблемът е решен.
Уелс стисна ръката ѝ в отговор.
— Тактическият ти ум никога не спира да ме изумява.
Продължиха да вървят, а Уелс само наполовина слушаше, докато Саша им показваше различни географски особености. По едно време Кларк засипа Саша с въпроси относно различните животински видове, но на Уелс му беше ясно, че го прави по-скоро за да разсее Белами.
Сякаш вървяха от часове. Най-накрая Саша им посочи една малка, едва забележима издатина с отклонение, което никога не биха забелязали сами.
— Насам — каза тя.
Последваха я, като си проправяха внимателно път през клоните. Уелс усети как земята под краката му постепенно се накланя и промени походката си, така че да не се прекатури с главата напред. Взеха един завой и дъхът му секна, щом зърна прострялата се пред него гледка. В подножието на хълма, насред обширна долина, се намираше цял град — точно като онези, за които беше чел през целия си живот. Точно какъвто си беше представял, че ще издигнат със Стоте на Земята.