Откакто бяха пристигнали на тази планета, Уелс не беше виждал нищо по-забележително — нито безкрайните гори, достигащи хоризонта, нито езерото или небето. Природата се беше оказала красива по неподозиран за него начин, но това… това бе живот. Признаците на виталност и енергия бяха навсякъде: грейнали прозорци с очертаващите се зад тях сенки на семейства; животни, тъпчещи земята с копитата си и дрънчащи с хамути и сбруи; пушек, извиващ се от дузината комини в синхронизиран танц към небето; преобърнати ръчни колички, които като че ли са били изпуснати преди секунди; разхвърляни топки и играчки, ехото на детските смехове, носещо се във въздуха около тях.
Уелс се засмя удивено. Кларк се обърна към него и се усмихна.
— Хубаво е, а?
Радваше се, че тя е тук, за да споделят момента. Кларк беше една от малцината в цялата Слънчева система, които знаеха колко много значи това за него.
— Невероятно е.
Саша плъзна ръка в неговата и стисна дланта му.
— Да вървим.
Поведе ги надолу по хълма и по един черен път, който прекосяваше центъра на града ѝ. Уелс вдиша миризмата на печено месо и нещо леко и сладко — да не би някой да печеше хляб?
Саша пое към входната врата на последната къща в редицата и влезе, без да чука. Четиримата прекрачиха прага и се озоваха в стая, осветявана от малка лампа и мъждукащ огън. Първото, което Уелс забеляза, беше огромната маслена картина с изобразено обсипано със звезди небе, окачена на стената. На кораба подобно нещо би се намирало зад трийсетсантиметрово защитно стъкло, навярно в камера без кислород, но ето че картината си висеше съвсем открита тук, само на няколко метра от огъня, от който излизаше дим. Въпреки това Уелс оцени, че светлината на огъня успява да ѝ вдъхне повече живот, отколкото ярките флуоресцентни светлини на „Феникс“ някога биха могли — звездите по нея сякаш сияеха.
Уелс откъсна поглед от картината и насочи вниманието си към сивобрадия мъж, който тъкмо се изправяше да ги поздрави. Беше застанал до най-обикновена дървена маса, покрита с електроника, преобладаващата част от която Уелс не разпозна. Единствената вещ, която му се стори позната, беше древният лаптоп, заварен не особено прецизно за огромен слънчев панел.
— Здравей, тате — рече Саша и пристъпи напред, за да целуне баща си по бузата. — Нали си спомняш Кларк и Белами?
Мъжът повдигна вежда.
— Как бих могъл да ги забравя? — Той се обърна към гостите и им кимна. — Добре дошли отново.
— Благодаря — каза Белами малко плахо. — Съжалявам, че продължавам да се появявам в такова състояние.
Бащата на Саша погледна към здраво бинтованата му ръка.
— Нещо ми подсказва, че вината не е изцяло твоя, макар да ми се струва, че притежаваш специален талант да се забъркваш в неприятности.
— „Талант“ може и да не е най-точната дума — обади се Кларк и протегна ръка. — Радвам се да ви видя отново, господин Уолгроув.
— Тате, това е Уелс.
Саша попадна за кратко в полезрението на Уелс и му хвърли насърчителен поглед.
— Приятно ми е да се запознаем, сър — пристъпи напред Уелс и протегна ръка.
— И на мен ми е приятно, Уелс — ръкува се силно с него бащата на Саша. — Наричай ме Макс.
Макс отново се обърна към Белами.
— Къде е сестра ти?
Изрече думата небрежно, без да бърчи отвратено устни, както би сторил Роудс. В този свят наличието на братя и сестри не дамгосваше семейството ти.
— Тя не дойде с нас — отговори Белами, като се постара гласът му да звучи спокойно, но хвърли измъчен поглед на Кларк.
Саша ги изведе обратно навън и им обясни, че в момента имало само една свободна колиба с едно-единствено легло. Уелс веднага заяви, че Белами трябва да го вземе, и помогна на Кларк да го заведе дотам, а Саша изтича да вземе някои лекарства за Кларк.
Когато Белами и Кларк бяха настанени на безопасно място в колибата, Саша хвана Уелс за ръка и преплете пръсти с неговите.
— Е… сега накъде? Можеш да спиш на пода в къщата на баща ми, или, ако студът не ти пречи, бих могла да те заведа до любимото ми място.
— Хммм — проточи Уелс, преструвайки се, че премисля вариантите. — Макар да спя на няколко метра от баща ти да ми звучи като невероятна възможност, ще трябва да избера план Б.
Саша се усмихна и поведе Уелс обратно през градчето, към един малък участък от дървета, които растяха между колибите и хълма, водещ до Маунт Уедър.
— Надявам се, че ще мога да го открия в тъмното — каза Саша и прокара ръка по ствола на едно от по-големите дървета.