— Кое? — попита Уелс.
— Това. — В гласа на Саша отекна нотка на триумф. Заради мъждивата светлина Уелс успя да различи само някаква стълба, направена от прокъсано въже. — Последвай ме. — Саша се покатери тихо на дървото и изчезна сред клоните, след което се провикна към останалия долу Уелс: — Размърдай се, ленивецо.
Уелс се хвана колебливо за въжето. Изобщо не му изглеждаше достатъчно здраво, че да издържи тежестта му, но беше изключено да го хване шубето пред Саша. Пое си дълбоко дъх, плъзна стъпало в първия напречник, задържа се за ствола, за да запази равновесие, и направи широка крачка. Залюля се наляво-надясно, но успя да продължи с изкачването, като потръпваше леко всеки път, щом въжето се врежеше в дланите му.
Уелс се придвижи нагоре по въжената стълба, без да поглежда надолу, и накрая завари Саша да си почива на малка дървена платформа, сгушена сред клоните.
— Харесва ли ти? — попита тя.
Саша така се беше ухилила, сякаш бе поканила Уелс в най-великолепния палат.
Той се измъкна внимателно от стълбата и пропълзя до нея.
— Страхотно е — усмихна се. — Сама ли го направи?
— Бях много малка, така че баща ми ми помогна.
— И няма да възрази, ако прекараш нощта тук?
— Уелс, баща ми ръководи цялото ни общество. Прекалено е зает, че да го е грижа къде спя.
Уелс изсумтя.
— Никой баща не е чак толкова зает.
— Нямам нищо против. Макар че определено можем да се върнем в колибата, ако там ще ти е по-удобно.
В отговор Уелс уви ръка около Саша и я притегли до себе си.
— Всъщност тук ми е много удобно.
Тя се усмихна и го възнагради с бърза, лека целувка.
— Хубаво.
— Липсваше ми през последните дни — продължи Уелс, като се приведе над дървената платформа и придърпа Саша със себе си.
— И ти ми липсваше.
Гласът ѝ прозвуча приглушено, понеже се беше сгушила в гърдите му.
— Благодаря ти… за всичко. Нямах никакво намерение да те забърквам в тази каша, камо ли да ти натрисам хората си.
Саша седна бавно и го погледна. Проследи с пръсти лицето му и после започна да ги прокарва през косата му.
— Няма нужда да ми благодариш, Уелс. Нали знаеш, че и аз искам всички да сте в безопасност?
— Знам. — Той взе ръката ѝ и я целуна. — И така… — каза той, оглеждайки се. — Това ми изглежда като добро местенце за сън.
— Уморен ли си?
— Изтощен — рече той, подпъхна ръка зад нея и я притегли за още една целувка. — А ти?
— Може би не чак толкова уморена.
Тя пак го целуна и останалият свят сякаш изчезна. Нямаше нови колонисти. Нямаше земнородни. Нямаше го Роудс. Само Саша. Само придиханията им. Само устните им.
Внезапно лагерът му се стори отдалечен на светлинни години, толкова далечен, колкото изглеждаше Земята спрямо Колонията.
— Направо ме подлудяваш. Знаеш го, нали? — прошепна Уелс и прокара ръка надолу по гърба ѝ.
— Защо? Понеже те съблазнявам на дърво?
— Защото, независимо от всичко друго, което се случва, да бъда с теб ме прави щастлив. Лудост е колко бързо сменям предавките. — Уелс погали бузата ѝ с длан. — Като наркотик си.
Саша се усмихна.
— Май трябва да поработиш над комплиментите си, космическо момче.
— Никога не ме е бивало особено с думите. Справям се доста по-добре, когато демонстрирам нагледно какво имам предвид.
— Нима? — Саша въздъхна, когато Уелс положи другата си ръка на корема ѝ. — Предполагам, че ще трябва да ти се доверя. — Уелс приплъзна пръсти малко по-ниско и тя потръпна. — Добре, ти си този, който ме подлудява.
— Хубаво — прошепна Уелс в ухото ѝ, като си мислеше, че положението на Земята не е чак толкова отчайващо, колкото се беше страхувал.
Докато имаше Саша, това винаги щеше да е неговият дом.
Глава 15
Глас
Глас се огледа наоколо и почувства искрено удивление за първи път, откакто бе стъпила на Земята. Между клоните се процеждаше слънчева светлина, която обсипваше земята със златисти точици, наподобяващи хиляди дребни скъпоценни камъни. Ето така се предполагаше да изглежда Земята — мирна, красива и пълна с чудеса.
Люк хвана ръката на Глас, за да ѝ даде опора, докато се спускаха по стръмно нанадолнище. В подножието му имаше тесен поток, чиито води бяха кристалночисти, ако се изключеха танцуващите по течението червени и жълти листа. Когато стигнаха долу, Глас се поколеба и се озърна — проверяваше брега за най-доброто място, през което да преминат оттатък. Когато обаче направи предпазлива крачка към водата, Люк я вдигна със здравата си ръка и прекоси потока с леки подскоци, въпреки че и двамата носеха тежки раници.