Когато стигнаха отсрещния бряг, Люк внимателно я пусна на земята, а щом продължиха напред, я хвана за ръка. Отначало поддържаха почти постоянен разговор, възкликваха и сочеха различните дървета и следите от разнообразния животински свят. След известно време обаче се бяха умълчали, прекалено замаяни от заобикалящата ги красота, че да правят несполучливи опити да я облекат в думи. На Глас това почти ѝ се нравеше повече. Обичаше да гледа как лицето на Люк се озарява всеки път, щом очите му попаднеха на поредното чудо.
На Глас ѝ бяха нужни няколко часа, за да се поуспокои сърцебиенето ѝ, след като се бяха измъкнали от лагера. Отначало тишината я плашеше. Всяко прекършване на клонка или прошумоляване на листа проглушаваше ушите ѝ и я караше да подскача. Знаеше, че е само въпрос на време Роудс да разбере, че ги няма, и да изпрати преследваческа група да ги издири.
След няколко часа обаче стресът се разсея и тя започна да се наслаждава на тишината, на свободата да бъде напълно сама с Люк. Глас не можеше да повярва, че изобщо са обмисляли да останат в лагера. Никога преди не беше изпитвала подобен изблик от връхлитащи я усещания. Въздухът ухаеше на влажни листа и мускус от дървесната кора. Не би могла и да си представи колко по-ярки и наситени са цветовете на Земята, колко по-сладък е въздухът или колко са богати миризмите, съревноваващи се за вниманието ѝ.
Бяха вървели дълго в нощта и бяха спали едва няколко часа, преди отново да поемат на път, горящи от желание да увеличат възможно най-много разстоянието между тях двамата и Роудс, преди вицеканцлерът да изпрати група да ги търси. Приблизително на всеки половин час Люк спираше, вадеше компас от джоба си и го поставяше на земята, за да се увери, че все още вървят на север. Саша им беше казала, че отцепилите се земнородни — онези враждебните — бяха обособили обширен участък на юг от лагера на колонистите като своя територия. Това, разбира се, не беше никаква гаранция, че ако се насочеха на север, нямаше да попаднат право в лапите им.
Дърветата растяха все по-нагъсто и образуваха толкова плътен навес от листа, че небето почти не се виждаше. Кехлибарената светлина, процеждаща се между клоните, и бързо захладняващият въздух обаче им дадоха ясен знак, че денят почти е приключил.
— Мисля, че успяхме — рече уморено Глас. Страхът и адреналинът, които я бяха тласкали вчера, се бяха изцедили от нея и на тяхно място се бе настанило изтощението. — Нали няма да пратят никого след нас?
— Май няма такива изгледи — въздъхна Люк. Протегна ръка и свали раницата от гърба на Глас. — Хайде да си починем малко.
Пуснаха раниците на земята и се отправиха към огромно, покрито с мъх дърво, чиито огромни, усукани корени стърчаха над земята. Люк вдигна ръце над главата си и се протегна, след което се отпусна на един корен.
— Ела тук — каза той, хвана Глас за ръката и я придърпа в скута си.
Глас се засмя и притисна длан до гърдите му.
— Имаме цялата планета на наше разположение, а ти искаш да си делим едно място.
— Не разполагаме с цялата планета, малка империалистка такава — изтъкна той и нави кичур от косата ѝ около пръста си. — Трябва да оставим малко пространство и за земнородните.
— О, вярно — кимна Глас с насмешлива сериозност. — В такъв случай е по-добре да пестим мястото.
Тя се усмихна и преметна крак през Люк, за да се гледат лице в лице.
— Добър план — отбеляза той и обгърна с ръце кръста ѝ, скъсявайки и бездруго оскъдното разстояние помежду им. Целуна я нежно по устните и премести уста надолу към брадичката и шията ѝ. Глас въздъхна леко и Люк се подсмихна. Целуна местенцето, където се срещаха челюстта и вратът ѝ, и повдигна глава, за да прошепне в ухото ѝ. — Не е ли приятно чувството да си пожертвователен?
— Има си своите предимства — издиша Глас и прокара ръка надолу по гърба на Люк.
Шегите настрана, но беше невероятно отново да бъдат толкова сами. На кораба имаше хиляди души, натъпкани в пространство, първоначално предвидено за стотици. Винаги имаше слухтящи уши, следящи очи и тела, отъркващи се едно в друго. Хората знаеха как се казваш, какво е семейството ти и какви са постъпките ти. Тук обаче никой не ги наблюдаваше. Никой не ги съдеше.
— О, погледни — каза Глас и посочи храст с розови цветове над рамото на Люк, който не бе забелязала преди.
Люк се извърна и протегна ръка към един от тях. Точно когато пръстите му се канеха да се сключат около стъблото, той отдръпна длан и ръката му се отпусна встрани.
— Не ми се струва редно да го откъсна — рече той и се обърна към Глас със смутено изражение.