— Съгласна съм — усмихна се тя и постави ръка на тила му, притискайки отново устните му към своите.
— Въпреки това е жалко — промърмори Люк. — Щеше да стои красиво в косата ти.
— По-добре го остави на въображението си.
Люк пак я целуна, а после подпъхна ръка под нея и се изправи, понесъл я в обятията си.
— Люк! — засмя се тя. — Какво правиш?
Той направи няколко крачки и я свали безмълвно до земята, полагайки я нежно върху постеля от цветя. Дишането на Глас се учести, докато гледаше как Люк коленичи до нея. Игривото му изражение изчезна, заместено от друго, сходно с благоговение. Той протегна ръка, прокара пръсти през косата ѝ и я остави да се разпилее по розовите цветчета.
Сърцето на Глас препускаше, но тя се насили да не мърда, щом Люк се приведе и я целуна, подпирайки се на здравата си ръка. Тя разтвори леко устни и протегна ръце, за да го притегли в обятията си. Пое си дълбоко дъх и вдиша опияняващата смесица от цветя, горски въздух и Люк.
— Време е да тръгваме — заяви накрая Люк, щом погледна към притъмняващото небе. — Трябва да си намерим подслон за довечера.
Глас изпусна дълга въздишка на задоволство.
— Не може ли просто да останем тук завинаги?
— Иска ми се. Но не е като да сме в безопасност тук, в мрака. Налага се да намерим някое по-защитено място.
Вървяха с подновена енергия още няколко часа, докато небето премина от наситено сивкаволилаво до плътно кадифеночерно. Луната светеше толкова ярко, че скриваше повечето звезди от поглед и рисуваше особено красиви сенки по горския килим. Беше толкова прелестно, че сърцето на Глас я заболя — всяко ново чудо ѝ напомняше колко много бе изпуснала майка ѝ, колко много неща никога нямаше да види.
Внезапно Люк застина и вдигна ръка, за да я спре. Вирна глава и се заслуша, макар че Глас не чуваше нищо. След малко Люк прошепна:
— Виждаш ли това?
Отначало Глас различаваше само сенчестите силуети на дърветата, но тогава го зърна: беше малка сграда. Насред нищото.
— Какво е? — попита Глас и внезапно изпита тревога, задето бяха попаднали някъде, където не се предполагаше да бъдат.
— Прилича на колиба — каза Люк и затегна хватката си около ръката ѝ.
Поведе я напред с бавни и тихи стъпки. Двамата се насочиха към постройката, като я заобиколиха отдалече, преди да я приближат отстрани. Не беше колиба — представляваше малка каменна къща, останала забележително непокътната. Фасадата беше покрита с увивни растения и мъх, но нямаше съмнение, че стените са стабилни и здрави.
Люк и Глас спряха на няколко метра от нея. От внезапен повей прошумоляха листата на дърветата и после отново всичко притихна. И двамата затаиха дъх в очакване на признаци на живот, но нищо не последва.
Люк пристъпи към вратата, притисна ухо до нея, а после я отвори и влезе вътре, преди да подкани Глас да се присъедини към него. Тя си пое дълбоко дъх, намести раницата си и прекрачи прага. През напуканите прашни стъкла на прозорците се процеждаше достатъчно светлина, че да видят замръзналата картина вътре.
— О — отрони Глас, донякъде изненадана, донякъде натъжена.
Сякаш човекът, живял тук, беше излязъл за малко, но така и не се беше завърнал. В далечния ъгъл беше разположено малко легло. До него бяха подредени дървени кутии, които образуваха скрин. Очите на Глас се стрелкаха из тясното пространство. Срещу леглото имаше кухня, която по размер изглеждаше като предназначена за семейство кукли. Съдове и тигани висяха от гвоздеи по стените. До изгасналото огнище стоеше наклонена на една страна дървена маса в очакване на някого, който да седне на нея. На отсрещната стена беше подпрян леген, а до него бяха струпани чисти чинии. Къщата изглеждаше самотна, като че ли отдавна чакаше семейството ѝ да се прибере.
Глас отиде до масата и прокара длан по грубата повърхност. Ръката ѝ се покри с прах. Тя се обърна към Люк.
— Можем ли да останем тук? — попита тя.
Опасяваше се, че това може да е твърде хубаво, за да е истина.
Люк кимна.
— Мисля, че се налага. Мястото изглежда изоставено и очевидно е по-безопасно, отколкото да останем навън.
— Добре — рече Глас и се огледа, благодарна за големия късмет и за възможността да разсеят усещането за самота, което се беше наслоило по-дебело и от прахта. Пусна раницата си на пода и улови ръката на Люк. — Добре дошъл у дома — каза тя и се повдигна на пръсти, за да го целуне по бузата.
Той се усмихна.
— Добре дошла у дома.
Излязоха отново навън, за да потърсят дърва за огрев и други припаси, които може и да са оцелели. Зад къщата имаше малка, полусрутена дървена барака, но единственият инструмент, който намериха там, беше изкривена лопата, прекалено ръждясала, че да вдъхва каквито и да било надежди за полезност. За техен късмет, на земята бяха нападали достатъчно сухи клони, че да не се нуждаят от брадва, поне засега.