Далечният звук от течаща вода ги призова през мрака. Глас хвана Люк за ръка и го задърпа натам. Макар дърветата да заобикаляха къщата от три страни, зад нея имаше склон, който водеше надолу към реката.
— Виж — каза Люк и ѝ посочи чукан от нащърбено дърво, който стърчеше над водата. — Май са построили нещо в реката. Чудя се защо.
Той стисна ръката на Глас и я придърпа малко по-близо, за да се увери, че тя няма да се препъне в тъмното.
— Това да не е… — Гласът му заглъхна, щом посочи някаква странна на вид сянка, необичайна комбинация от остри ръбове и извивки.
— Лодка е, нали? — рече Глас и направи няколко крачки към нея, за да прокара пръсти по повърхността ѝ. Беше студена, почти като метал, но по-лека. Някога е била бяла, но преобладаващата част от боята се беше олющила и бе оставила след себе си единствено големи ръждиви петна. Глас надзърна вътре и видя нещо, което ѝ заприлича на гребло, паднало на пода. — Мислиш ли, че все още е в движение?
Люк я заобиколи отстрани, втренчен в плавателния съд.
— Не виждам двигател, а само гребло. Май това означава, че щом още не е потънала, работи. — Той се обърна към Глас и се усмихна. — Когато китката ми оздравее, може да пробваме.
— Е, аз разполагам с две функциониращи китки. Стига да не смяташ, че няма да се справя със задачата.
— Добре знаеш, че според мен няма нищо, на което да не си способна, моя малка пътешественичке в Космоса. Просто реших, че ще е романтично, ако те изведа на разходка с лодка.
Глас се приведе към него и се облегна на тялото му.
— Звучи ми чудесно.
Постояха така за момент, загледани в лунната светлина, която се къдреше по повърхността на водата, а после се върнаха в къщата.
Люк използва клечките кибрит, които бяха взели от лагера, за да напали малък огън в камината, а Глас извади скромните им хранителни запаси. На никого от двамата не му беше удобно да вземе повече от няколко дневни порциона.
— Това е абсолютно налудничаво — рече Глас, щом подаде на Люк парче сушен плод от раницата си. — Като извадено от приказка е. Къщичка в гората.
Люк отпи глътка вода от манерката си, а после я подаде на Глас.
— Ще ми се да знаехме какво се е случило на хората, които са живели тук. Дали са се опитали да преживеят Катаклизма, или са се евакуирали. — Той се огледа. — Струва ми се, че са тръгнали набързо.
В гласа му се долавяше нотка на тъга, от която стана ясно, че си мисли същото като Глас.
— Изглежда, сякаш къщата е запазила спомените за тях дълго след като са си отишли.
Докато растяха на кораба, вярата в призраци им се струваше като най-глупавото нещо на света. Но тук, на Земята, в тази къща, Глас започваше да разбира защо някой би повярвал във витаещото им присъствие.
— Е, значи сме длъжни да ги заменим с някои щастливи спомени — усмихна се Люк. Той се примъкна още по-близо до Глас и я обгърна с ръце. — Не ти ли е горещо пред огъня? Не искаш ли да си свалиш якето?
Глас се ухили, когато той разкопча якето ѝ. Затвори очи, щом започна да я целува, отначало бавно, а после по-настойчиво. Но колкото и да ѝ се искаше да се изгуби в докосването му, не можеше да се отърси от натрапчивата мисъл, която назряваше в ума ѝ. Люк грешеше. Не можеш да замениш тъжните спомени с щастливи.
Това му беше проблемът на нараненото сърце. Никога не можеш да изличиш болката. Винаги я носиш със себе си.
Равномерното дишане на Люк беше като приспивна песен. Главата на Глас бе положена на гърдите му и се издигаше и спускаше, докато той вдишваше и издишваше. Винаги му бе завиждала за способността му да спи като мъртъв — съня на невинните, както майка ѝ винаги го беше наричала. Мислите в главата на Глас се въртяха твърде бързо, че да може да заспи. Искаше ѝ се просто да се наслади на момента, да улови магията в това да лежи до Люк, но едва успяваше да го погледне, без да почувства как остра мъка пробожда сърцето ѝ. Не им оставаше много време. Съвсем скоро Глас трябваше да сложи край, преди Люк да е разкрил тайната, която щеше да убие и двама им.
Очите на Глас се наляха със сълзи и тя изпита благодарност, че той не може да види лицето ѝ. Люк не знаеше, че съвместното им бъдеще не вещае нищо друго освен болка и скръб. Пое си няколко дълбоки глътки въздух, за да се овладее.