— Добре ли си, скъпа? — измърмори Люк с натежал от съня глас.
— Да — прошепна тя.
Той протегна ръка към нея и без да отваря очи, я притегли към себе си и целуна върха на главата ѝ.
— Обичам те.
— И аз те обичам — успя да промълви тя, преди гласът ѝ да се пречупи.
След малко тя отгатна по ритъма на дишането му, че отново е потънал в сън. Пое ръката му и нежно я постави на корема си, за да може топлината му да проникне под кожата ѝ. Наблюдаваше лицето му, докато той спеше. В такива моменти винаги изгледаше като малко момче, а дългите му мигли направо докосваха бузите му. Само ако можеше да му сподели за детето им — онова, което растеше в нея, докато двамата лежаха тук.
Но той никога нямаше да узнае. Седемнайсетгодишната Глас може и да имаше минимален шанс да получи помилване, задето е нарушила Доктрината Гея, но деветнайсетгодишният Люк щеше да бъде обречен — екзекутиран след съдебен процес по кратката процедура. Щеше да се наложи да го напусне, да прекъсне всички контакти с него, за да не може Съветът да го свърже по никакъв начин с нея.
— Съжалявам — прошепна Глас, а сълзите се стичаха по бузите ѝ, докато се чудеше за кого от двамата ѝ се късаше най-много сърцето.
Люк въздъхна в съня си. Глас се намести и докосна бузата му с ръка — така ѝ се искаше да знае какво си мисли той. Заради хаоса около бягството им от Колонията и травмата от катастрофалното им приземяване не им беше останало време да поговорят за ужасяващата им разправия на кораба. Или може би Люк така предпочиташе.
Глас се беше опитала да прикрие бременността си, но в края на краищата я разобличиха. Нарушаването на суровите правила за популацията беше едно от най-сериозните престъпления на кораба и дори след като претърпя спонтанен аборт, Глас беше принудена да се изправи пред канцлера. Когато той настоя да разкрие самоличността на бащата, тя се паникьоса и излъга. Вместо Люк изрече името на съквартиранта му, Картър — манипулативно и опасно по-голямо момче, което се беше опитало да изнасили Глас в отсъствието на Люк.
Въпреки че Картър беше подъл гадняр, не заслужаваше да умре. Но точно това се беше случило. Канцлерът беше повярвал на Глас — беше затворил непълнолетното момиче и бе наредил Картър да бъде екзекутиран.
Глас никога нямаше да забрави разяреното, отвратено изражение на Люк, когато бе разкрил истината. Макар да ѝ беше простил, тя се боеше, че е разрушила нещо, което никога нямаше да може напълно да бъде поправено — доверието на Люк.
Той отново въздъхна и без да отваря очи, я притегни към себе си. Тя се усмихна и позволи на успокояващото биене на сърцето му да заглуши останалите ѝ мисли. Идването на Земята беше шанс да започнат начисто, да оставят ужасите на миналото зад гърба си.
Глас на свой ред затвори очи и тъкмо започваше да се унася в сън, когато внезапно я разбуди някакъв силен шум. Всичките ѝ сетива се възпламениха, тя седна в леглото и се огледа наоколо. Колибата беше празна. Нима звукът ѝ се беше присънил? Какво ставаше? Превъртя го наново в ума си — не беше точно вой, нито пък глас. Беше нещо по-различно — като зов, сигнал, но не с думи. Просто… някаква форма на комуникация. Нямаше представа между какви същества. Лагерът се намираше на километри от тук и досега не бяха видели на това място други признаци на цивилизация. Бяха абсолютно сами. Навярно звукът беше дошъл от вятъра, духащ по покрива на колибата, или нещо подобно. Нямаше от какво да се притеснява.
Глас отново легна, притисна се в топлото отпуснато тяло на Люк и най-сетне заспа.
Глава 16
Белами
Белами не беше свикнал да си седи на задника и да безделничи. Не му харесваше да се чувства безпомощен. Безполезен. Беше свикнал да се бори за нещата, от които се нуждае — храна, безопасност, сестра си, живота си — и фактът, че беше принуден да разчита на други хора, го побъркваше. Именно тази склонност обаче го беше забъркала в цялата каша. Ако не беше припирал толкова да се качи на кораба при Октавия, канцлерът — баща му — никога нямаше да бъде прострелян. А няколко седмици по-късно Белами щеше да слезе с втората вълна колонисти като свободен гражданин, вместо като осъден престъпник.
Седеше на дървена пейка в парка — малко затревено пространство в центъра на града на Саша и Макс. Наблюдаваше как група деца, с няколко години по-малки от него самия, вървят към къщата, която служеше за училище. Три момчета се закачаха, като се удряха едно друго по раменете. Можеше да долови подигравателния им тон. Едното побягна и другите две се втурнаха заедно с него през смях. Двойка по-големи момче и момиче се държаха за ръце и проточваха раздялата си, споделяйки тяхна си лична шега и изчервяваща целувка.