Същевременно Белами не беше имал никаква представа, че кислородът на Колонията е на привършване и че от спешната евакуация са ги делели едва седмици. А и не беше някакво деветнайсетгодишно нищожество от „Уолдън“ да не е пръв на опашката за транспортния кораб. Беше взел правилното решение, като си проправи път към Земята със сила. Беше успял да се погрижи за Октавия. И беше срещнал красиво, ослепително, смущаващо умно момиче, заради което всеки ден се събуждаше с все същата глуповата ухилена физиономия. Когато тя не го побъркваше, де.
Вдигна глава и се озърна за Кларк — бяха я помолили да прегледа счупената ръка на едно хлапе. При други обстоятелства не би било никак лошо да останат в този град. Мястото беше едновременно подредено и спокойно. Всеки имаше постеля и достатъчно храна и наоколо не се мотаеха опиянени от власт пазачи, следящи зорко всяко движение на останалите. Бащата на Саша очевидно бе начело, но не беше като Роудс или дори като канцлера. Слушаше внимателно съветниците си и доколкото Белами можеше да прецени, повечето важни решения се подлагаха на гласуване. На всичкото отгоре на никого не му се беше сторило странно, че Белами има сестра — тук всички имаха братя или сестри, при това много.
И все пак в светлината на последните събития спокойствието имаше и една злокобна отсянка. Ами ако Роудс тръгнеше по петите им? Ами ако Белами неволно превърнеше тихото селище на земнородните в някаква военна зона? Никога нямаше да си прости, ако заради него загинеха невинни хора.
Белами нервно тресеше крака. Стомахът му беше събран на възел, откакто бяха пристигнали преди три дни. Не знаеше как да постъпи. Макс, Саша и техните хора искаха той да остане. Искаха да го защитят. А и животът с истински покрив над главата и вкусна храна, за която не му се налагаше да ходи на лов, убива и одира животното сам, не беше никак лош. Белами не можеше да го отрече: в гърдите му беше покълнало зрънце копнеж за такова простичко съществуване. Искаше Роудс да забрави за него, миналото му да бъде изличено и животът му да бъде толкова лесен, колкото беше за тези деца.
Той огледа редицата дървета и пътеката, която водеше към града, в търсене на признаци за нашественици. Нищо. Откакто бяха дошли, почти не беше мигнал. Беше твърде зает да наостря уши в среднощната тишина, да се ослушва за звука на приближаващи стъпки или шумоленето на листа, които биха му подсказали, че някой се готви да ги нападне — че някой ще го похити.
Не можеше да живее така. Очакването и ужасът го гризяха отвътре и дори този малък град започваше да му се струва като затвор. Откакто се намираше на Земята, Белами бе свикнал всеки ден да прекарва часове в гората. Макар да беше значително по-добре да бъдеш затворен в градчето, отколкото да бъде прикован на космически кораб, чувството си оставаше.
Той се облегна на пейката с въздишка и погледна нагоре към синия простор. Какво, по дяволите, щеше да прави цял ден? Не можеше да ловува, дори не можеше да обикаля сам. Децата бяха на училище, така че не можеше да играе на топка с тях. Всички останали си имаха работа за вършене. Той се вгледа в хората, които бързаха по собствените си задачи — строене, поправяне, миене, грижа за животните и така нататък. Всички се държаха толкова любезно — това го караше да се чувства неудобно. Абсолютно всеки човек, покрай когото бе минал, му бе пожелал хубав ден. Белами нямаше представа какво да каже или какво изражение да си придаде. Трябваше ли да се усмихне в отговор? Да поздрави? Или просто да кимне?
Поне знаеше, че Октавия е добре. Саша беше ходила до лагера два пъти, за да я нагледа отдалече, и бе предала на Октавия съобщение, в което я уверяваше, че Белами е в безопасност. Поради някаква причина Роудс бе предпочел за момента да не отмъщава на Октавия. Белами обаче не възнамеряваше да я оставя сама за дълго. Не можеше да разчита на добрата воля на Роудс — ако това изобщо беше някакво благоволение — дълго време.
— Добро утро.
Макс се беше приближил, без Белами да усети.
— Добро утро — отвърна Белами, зарадван, че нещо го е откъснало от мрачните му мисли.
— Може ли да ти правя компания?
— Разбира се.
Белами му направи място и Макс се настани до него на пейката. От металната чаша в ръката му се издигаше пара. Двамата поседяха мълчаливо за известно време, загледани в последните закъсняващи за училище деца.