— Как е рамото? — попита Макс.
— По-добре. Благодаря, че предостави всички онези неща на Кларк. Знам, че са доста ценни, а вече направихте толкова много за нас. — Той млъкна, зачуден дали би било благородно, или глупаво да сподели тревогите си относно задържането им тук. — Въпреки това не смятам, че е добра идея да оставам.
— Къде възнамеряваш да отидеш?
Макс не звучеше изненадано и Белами оцени липсата на осъдителна нотка в гласа му.
— Още не съм го измислил. Знам само, че не мога просто да седя тук и да чакам да дойдат да ме заловят, както и че не мога да допусна риска някой друг да пострада заради мен.
— Разбирам как се чувстваш, като знаеш, че някъде там има хора, които ти мислят злото. Но те нямат право да отнемат живота ти, Белами. Никой няма. — Макс замълча. — И никой тук не прави нищо против волята си. Истината е, че според мен няма по-безопасно място за теб — продължи той, като наклони глава към гората. — Съществуват и по-големи заплахи от Роудс. Не съм сигурен колко знаеш за другите — повдигна вежди Макс. — За хората от нашата група, които се отделиха.
— Малко.
При последното си посещение тук, когато дойдоха да спасят Октавия, Белами бе дочул историята за колонистите, които пристигнали на кораб много преди Стоте. Земнородните ги приютили и споделили храната си с тях, но не всички посрещнали непознатите с отворени обятия, особено поради факта че въпросните непознати били потомци на хората, които избягали от умиращата Земя с космически кораб и оставили всички други да загинат.
Двете групи сключили несигурно примирие, но тогава нещо се случило. Едно земнородно дете умряло и настанал хаос. Част от хората на Макс винели колонистите и Макс, задето допуснал чужденците в дома им. Те настояли за възмездие и когато Макс отказал да им позволи да убият колонистите, те се отцепили и заживели сами извън обсега на властта му.
Най-откачената част в цялата история беше, че родителите на Кларк — които тя смяташе за мъртви и осъдени от Колонията да бъдат изхвърлени в Космоса — били сред първата вълна колонисти. След смъртта на детето двамата били прогонени заедно с другите.
Макс отново отпи от чашата.
— Израснах с тях. Отгледахме заедно децата си и смятах, че ги познавам. — Той млъкна за миг, сякаш оставяше спомените да се превъртят в ума му, преди да продължи. — Сега обаче са станали неузнаваеми. Обсебени са от насилието и искат да заграбят за себе си възможно най-много земя. Гневни са и нямат нищо за губене. Което ги прави много, много опасни.
— Какво искат? — попита Белами, макар изобщо да не беше сигурен, че желае да чуе отговора.
— Иска ми се да знаех — въздъхна Макс и прокара ръка по сивата си брада. — Отмъщение? Власт? Какво биха могли да желаят, което вече да нямаме тук?
За миг и двамата се умълчаха.
— Кларк иска да открие родителите си — обади се Белами.
— Знам. Но не е безопасно. Ако отцепниците са склонни да навредят на собствените си съседи и приятели, със сигурност няма да се поколебаят да наранят Кларк. А ако разберат, че е тяхна дъщеря — е, не ми се мисли какво биха ѝ причинили. Семейство Грифин нямаха нищо общо със смъртта на момчето, но в случая не говорим за рационални хора. — Макс се извърна и прикова очи в Белами. — Според теб тя осъзнава ли рисковете?
Белами поклати глава.
— Не знам. Но тя няма да седи и да чака вечно. Иска да намери майка си и баща си. Опитах се да я убедя да изчака, докато стане безопасно и аз да отида с нея. Трябва да научим повече за това накъде може да са тръгнали. Но тя е твърдо решена.
— Не я виня — въздъхна Макс. — И аз бих искал да ги открия.
— Да.
Белами знаеше какво е да изпитваш отчаян, първичен стремеж да намериш някого, когото обичаш. Разбираше защо Кларк иска да поеме по следите на родителите си. Но беше ли склонен да я остави да загине заради това?
Един мъж, който тичаше към тях, прекъсна мислите му.
— Макс — рече задъхано мъжът, като внезапно се закова пред тяхната пейка. — Някаква група приближава града. Намират се на около стотина метра в покрайнините. Ще пристигнат след няколко минути. И още нещо, Макс. Въоръжени са.
Сърцето на Белами се качи в гърлото и чувството за вина го заля като приливна вълна. Дошли са за мен.
Макс скочи на крака.
— Изпратете сигнал. И определете група, която да ги посрещне и съпроводи в града. Мирно. — Мъжът кимна и се втурна нанякъде. Макс се обърна към Белами. — Последвай ме.
Белами се опита да запази спокойствие, но в него се трупаше гняв и страх — същата комбинация от чувства, която по принцип го тласкаше да направи някоя глупост. Следваше плътно Макс, докато тичаха по пътя към Заседателната зала на града, където вече се събираха хора, много от които носеха огнестрелни оръжия и копия. Няколко минути по-късно Кларк, Уелс и Саша също нахлуха вътре с напрегнати, но решителни изражения. Саша се присъедини към баща си в предната част на залата, а Уелс и Кларк си проправиха път през тълпата, за да застанат до Белами в дъното на помещението.