Кларк и Белами се добраха до първия жилищен коридор — ярко осветено помещение, обточено от двете страни със спални. В края му стоеше една жена, която стискаше за ръце две малки момиченца с уплашен вид.
— Нуждаете ли се от помощ? — попита Кларк.
— Всички тези стаи са заети — отвърна жената, а в гласа ѝ отекна тревожна нотка.
— Не се притеснявайте. На следващото ниво има цял свободен сектор — увери я Кларк. — Ако само почакате тук, ще изтичам да го намеря.
— Куклата ми е уморена — обади се едно от момиченцата, което държеше дървена играчка в ръце. — Трябва да си легне.
— Няма да се бавя. А знаеш ли какво можеш да правиш през това време? Можеш да разкажеш на приятеля ми за куклата си.
— Какво? — изгледа я косо Белами. — Идвам с теб.
— Никакво излишно натоварване за теб. По заръка на доктора.
Белами извъртя очи, а после въздъхна и се обърна към момиченцето.
— И така — чу го да казва, когато забърза нататък. — Как обича да ловува твоята кукла? Копия ли предпочита, или лъкове и стрели?
Кларк се усмихна широко, като си представи слисаното изражение на момиченцето — после слезе по още едно стълбище и пое в посока, за която предполагаше, че води към спалните, ала разположението на този етаж беше по-различно от това на горния. Върна се назад и се опита да тръгне по друг път, но в крайна сметка съвсем се обърка.
Коридорите в това крило изглеждаха различно. Имаха по-малко врати и по-утилитарен вид, като че ли са били построени за съхранение на оборудване или консумативи. И наистина, щом стигна до първата врата, на нея висеше табела, на която пишеше: ПОДДРЪЖКА НА СЪОРЪЖЕНИЕТО: САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. Понеже последният човек, упълномощен да отвори вратата, бе починал преди поне две столетия, Кларк прецени, че нищо няма да се случи, ако надзърне. Разтърси дръжката. Беше заключено.
Кларк продължи към следващата врата от отсрещната страна на коридора. Надписът гласеше: РАДИОКОМУНИКАЦИИ: САМО ЗА УПЪЛНОМОЩЕН ПЕРСОНАЛ. Кларк застина. Радио? Преди не ѝ беше минавало през ума, но беше естествено хората, затворени в Маунт Уедър, да искат да имат средство за комуникация… само че комуникация с кого? Ако бяха използвали тази стая, то се предполагаше, че не е останал човек, който да приеме обаждането. Освен ако… дали е възможно да е имало други бункери? Други версии на Маунт Уедър?
Кларк се втренчи продължително във вратата, а една странна, далечна мисъл гъделичкаше ума ѝ. Не можеше да го изрази ясно, но нещо в тази врата — в тази табела, в тези думи — ѝ се струваше познато. Натисна дръжката, но тази стая също беше заключена.
— Кларк? Намери ли още спални? — Гласът на Белами се чуваше слабо, но в него се долавяше нотка на безпокойство. — Кларк?
— Тук съм — извика в отговор тя, завъртя се и забърза по коридора по посока на гласа му.
След като помогнаха на всички да се настанят, двамата придружиха Макс, Уелс и Саша, за да направят опис на запасите. На път към стария ресторант на самообслужване Макс им обясни, че хората му не са спирали да поддържат Маунт Уедър за подобни спешни случаи.
— Значи добре познаваш това място — каза Кларк.
— Всъщност аз съм роден тук — изненада я с отговора си Макс. — Бил съм последното бебе от Маунт Уедър. Няколко месеца след раждането ми е станало ясно, че нивата на радиация най-сетне не представляват заплаха, и всички сме се върнали на повърхността. Въпреки това аз продължавах да прекарвам доста време тук долу. Това беше любимото ми място за изследване, понеже възрастните рядко влизаха вътре.
— Мога да си представя. Като стана дума за проучване — поде внимателно Кларк, като се опитваше да не създава впечатление, че си пъха носа в чужди работи, — тази сутрин открих радиостая. Знаеш ли за какво може да са я използвали?
— Ако трябва да бъда честен, предимно за убиване на времето — сви рамене Макс. — Всяко поколение си е изработвало система за редовно изпращане на сигнали. Никое обаче не е получило дори един-едничък отговор. Доколкото можехме да преценим, нямаше кой да отговори.
Кларк усети внезапно как я залива вълна на разочарование, но тогава на повърхността на морето ѝ от объркани мисли изплува още един въпрос.