— А използвали ли са я учените, пристигнали с първия транспортен кораб?
Макс се взираше в нея с любопитство, сякаш се мъчеше да прецени накъде бие с въпросите си.
— Всъщност, да. Е, поне се опитаха. Доста разпитваха за радиопредавателя и дори ги пуснах вътре, за да го изпробват, но им казах същото, каквото и на теб…
Кларк го прекъсна.
— Имаш ли ключ?
— Да, ключът е у мен. Искаш ли да отидем?
— Да, моля. Наистина би било чудесно.
Белами изгледа въпросително Кларк, но тя отмести поглед и остави ума си да се зарее в преследване на спомен, за който не бе сигурна дали изобщо някога ѝ е принадлежал.
Кларк се насили да си поеме дълбоко въздух, точно както правеше, преди да асистира на доктор Лахири при сложна хирургическа процедура. Този път обаче не се канеше да използва скалпел, за да открие нечия трикуспидна аортна клапа; готвеше се да влезе в пункта за обмяна.
Кларк ненавиждаше просторната зала, която винаги беше претъпкана, без значение кога си отишъл. Мразеше пазаренето за добра цена и истински ненавиждаше да води безсмислени разговори с останалите присъстващи, преструвайки се, че ѝ пука дали някоя тениска съдържа десет или петнайсет процента някакви си влакна. Утре обаче беше рожденият ден на Уелс и Кларк отчаяно искаше да намери перфектния подарък за него.
Тъкмо когато събра смелост да пристъпи вътре, видя Глас и Кора да се задават срещу нея и Кларк побърза да се скрие зад ъгъла. Беше изключено да избере подарък за Уелс, докато двете я наблюдават и коментират шумно подбора ѝ, сякаш не може да ги чуе. Щеше да се наложи да се върне по-късно. Те разглеждаха парчетата плат със същото внимание, с което Кларк изучаваше тъканни образци в лабораторията.
— Не виждам с какво ще навредим, ако погледнем. — Гласът на мъжа се понесе по коридора и накара Кларк да застине на място.
— Дейвид, знаеш, че в пункта за обмяна няма да има нищо дори малко доближаващо се до това, от което се нуждаем. Цялата тази техника беше разграбена преди години. Бихме могли да проверим на черния пазар на Уолдън, ако смяташ, че си струва риска.
Дъхът на Кларк секна, когато надникна зад ъгъла. Бяха нейните родители. Майката на Кларк не беше ходила до пункта за обмяна от години, а не си спомняше и баща ѝ някога да го е посещавал. Какво, по дяволите, правеха тук посред бял ден, когато се предполагаше, че трябва да се намират в съответните им лаборатории?
— Радиото работи — казваше баща ѝ. — Просто трябва да намерим начин да усилим сигнала. Всъщност ще бъде лесно. Нуждаем се само от няколко части за оборудването.
— Всичко е чудесно, с изключение на факта, че няма кой да ни чуе на другия край на линията.
— Ако някой се е добрал до Маунт Уедър или до бункерите за контрол на заболяванията, значи има достъп до радиоприемник. Просто трябва да се уверим…
— Осъзнаваш ли колко налудничаво звучи това? — понижи глас майка ѝ. — Шансовете да проработи са безкрайно малки.
— Ами ако не е налудничаво? Ами ако там долу има хора, които искат да се свържат с нас? — Той замълча за миг. — Не искаш ли да им кажеш, че не са сами?
На Белами, Уелс и Саша трябваше да им се признае, че не се опитаха да попречат на Кларк, когато им разказа за родителите си и как си беше мислила, че може и да са знаели за радиоприемника в Маунт Уедър. Беше налудничаво, но не повече от това Белами и Уелс да открият, че са братя, или Кларк да научи, че докато е скърбяла за смъртта на родителите си, те през цялото време са били на Земята.
Макс отключи вратата с шумно изщракване. Тя се отвори и старите панти изскърцаха. Направи път на Кларк и протегна ръка, за да ѝ даде знак да влезе. Тя пристъпи предпазливо вътре. Помещението беше малко и едва ли можеше да побере повече от трима-четирима души, а едната стена цялата беше заета с високоговорители, превключватели и циферблати. На останалите три бяха закачени разнообразни указателни табели. Очите на Кларк попаднаха на постер, на който бяха изобразени различни флагове, до които бяха изписани дълги поредици от цифри. Надписите гласяха:
ПАРЛАМЕНТ ХИЛ, ОТАВА
ЦЕНТЪР ЗА КОНТРОЛ НА ЗАБОЛЯВАНИЯТА
ДАУНИНГ СТРИЙТ 10, ЛОНДОН
ПАЛАСИО НАСИОНАЛ, МЕКСИКО СИТИ
ЦРУ
МИ6
КАНТЕЙ, ТОКИО
КРЕМЪЛ, МОСКВА
— Кога за последно се опитахте да изпратите сигнал? — попита Кларк.
— Преди около месец — отвърна Макс. — Възнамеряваме отново да опитаме след няколко седмици. Честно казано, правим го само като част от рутинната поддръжка, предимно за да се уверим, че оборудването още работи. Досега не сме получавали дори и пиукане, Кларк.