— Да — отвърна Уелс и протегна ръка, за да погали Саша по бузата. — Оставам. — Сетне се уплаши, че тя някак ще види сцената, разиграваща се в главата му, затова се усмихна и се пошегува: — Пленникът ти никъде няма да ходи.
— Хубаво — ухили се тя, претърколи се встрани и се плъзна от леглото. — Значи няма да имаш нищо против да постоиш малко тук.
Уелс я наблюдаваше, докато Саша си нахлузваше обувките.
— Къде отиваш?
— Оказа се, че тук долу няма толкова храна, колкото си мислехме. Само ще прибягам да взема още провизии от склада.
— Идвам с теб — рече той и провеси крака от леглото.
— Изключено. Ако някой от колонистите те види, ще може да те проследи и да стигне до Белами. Освен това — хвана го за глезените тя и вдигна краката му обратно на леглото — наистина трябва да се наспиш. Имаме нужда генералът ни да е напълно отпочинал.
— Какви ги приказваш? Точно ти си начело на цялата операция. Но нали няма да отидеш сама?
— Ще се справя по-бързо и надеждно, ако съм сама. Знаеш го — усмихна се Саша и го целуна по бузата. — Веднага се връщам.
Уелс посвети сутринта си на сортиране на прашасалите стари оръжия, които се съхраняваха в склада на Маунт Уедър. Земнородните разполагаха само с няколко пушки, които вече бяха разпределени между най-добре обучените им бойци, но колкото повече хора успееха да въоръжат, толкова по-добре. По-голямата част от остриетата бяха твърде затъпени, че да влязат в употреба, но имаше и някои, които си струваше да се озоват в ръцете на земнородните, когато му дойдеше времето.
По обяд той отпусна схванатото си тяло на една твърда пейка и бавно задъвка скромната си порция жилаво сушено месо. Къде беше Саша? Уелс огледа столовата — накъдето и да се обърнеше, все очакваше да зърне светлите ѝ очи и смолисточерната ѝ коса. Но я нямаше.
Кларк и Белами седяха близо един до друг в далечния край на масата.
— Хей — извика им Уелс. — Да сте виждали Саша?
Двамата поклатиха глави и си размениха бързи, объркани погледи.
— Накъде тръгна? — попита Кларк и се изправи на крака. — Ще отида да я потърся.
— Забрави — побърза да каже Уелс.
Стана и се отправи припряно към следващата маса, където Макс се беше съсредоточил над нещо, което приличаше на хелиографско копие. В друг ден Уелс би се развълнувал да види подобен артефакт на живо, ала в момента в ума му имаше място само за една-единствена мисъл.
— Извинявай, Макс? Саша върна ли се вече?
Макс веднага вдигна глава.
— Откъде да се е върнала?
Уелс отвори уста, за да отговори, но пак я затвори, несигурен какво да каже. Беше объркан — Макс не знаеше ли, че Саша ще вземе храна от селището? Не се ли беше посъветвала с него, преди да тръгне?
Макс избута стола си назад и скочи на крака, а тялото му видимо се напрегна.
— Уелс, къде отиде тя?
— Мислех, че знаеш — отвърна Уелс, а гласът му се беше превърнал в дрезгав шепот. — Тя… тя се върна на повърхността. Да донесе още храна.
— Какво? — Макс удари масата с юмрук и няколко души подскочиха. Той се извъртя и извика на всички в стаята. — Саша е напуснала Маунт Уедър. Някой виждал ли я е да се връща?
Десетки очи се разшириха и всички в полезрението им поклатиха глави и зашепнаха.
— По дяволите — процеди тихо Макс, преди отново да се обърне към Уелс. — Трябваше да предположа, че ще се опита сама да се справи с това. Щяхме да изпратим група довечера след мръкване. Но тя се тревожеше, че дотогава хората щели да гладуват.
— Много съжалявам, Макс. Не знаех…
— Вината не е твоя — отсече рязко Макс и очевидно така прекрати разговора.