Беше чудовищно. Никой не трябва да вижда такова нещо, най-малко една сестра. Молеше се само непреклонената му глава да накара Октавия да се гордее. Искаше да ѝ дава пример как да живее дори след като вече няма да го има.
Белами копнееше да може да протегне ръка и да хване дланта на Кларк. Защо още не я бяха извели? Да не би нещо да се беше случило? Или тя беше притихнала със сърце, качено в гърлото, докато се бореше с въжетата? Не можеше да повярва, че това красиво, възхитително момиче щеше да бъде екзекутирано. Беше немислимо, че някой, който преливаше от живот, някой, чиито зелени очи се озаряваха от удивление всеки път, щом зърнеше ново растение, който не спеше с дни, за да се грижи за пациентите си, щеше, образно казано, да бъде изключен като част от някаква си машинария.
— Кларк! — изкрещя той, неспособен да се сдържа повече. — Къде си? — Чуваше само тревожния шепот на тълпата. — Кларк! — извика отново и гласът му отекна из поляната, но не достатъчно силно, че да я достигне, ако вече беше…
— Успокойте се, господин Блейк — нареди Роудс, сякаш Белами беше превъзбудено дете, а не обречен затворник, на когото му оставаха броени мигове живот. — Реших да проявя милост към приятелите ти. Нито офицер Джаха, нито госпожица Грифин ще умрат днес.
Лъч надежда прониза ужаса, който се трупаше в гърдите му, което му позволи да си поеме истински дъх за първи път, откакто напусна колибата.
— Докажи ми го — изхриптя той. — Позволи ми да ги видя.
Сигурно Роудс беше кимнал, защото секунда по-късно някой заопипва превръзката на Белами.
Той примигна, докато светът се наместваше на фокус. Редица пазачи стояха на около десетина метра пред него. Целият лагер се беше събрал зад тях с Уелс, Октавия и Кларк начело. Все още са живи. Заля го облекчение. Само това имаше значение. Вече не го интересуваше какво ще му се случи, стига те да са в безопасност.
Ръцете на Уелс и Кларк все още бяха завързани, но Октавия се бореше с пазачите, които я удържаха.
— Белами! — изпищя тя.
Погледите им се срещнаха и той поклати глава. Не, нареди ѝ безгласно с тъжна усмивка. Октавия нямаше какво да стори. Тя се взираше в него, а големите ѝ сини очи се пълнеха с паника и сълзи.
Обичам те — оформи с устни той. — Всичко ще бъде наред.
Октавия успя да се усмихне през риданията.
— Обичам те, обичам те…
Тогава обаче лицето ѝ се сгърчи и тя се извърна настрана. Греъм каза нещо на пазачите и те пуснаха ръцете на Октавия, за да му позволят да я държи вместо тях. Дори от разстояние обаче си личеше, че е нежен с нея. Даже я обгърна с ръка, за да я предпази от ужаса, който щеше да се разиграе пред очите ѝ.
— Пазачи, готови! — кресна Роудс.
Белами се обърна към Кларк. За разлика от сестра му, тя отказваше да извърне очи и се взираше в Белами с такава емоция, че за един кратък миг той усети как останалият свят се изпарява. Бяха само двамата с Кларк, както когато се бяха целунали за първи път или досущ като през онази вълшебна нощ в гората, когато Белами бе почувствал, че Земята се намира далеч по-близо до рая, отколкото Колонията някога е била.
Просто гледай мен — долавяше, че му казва тя. — Гледай мен и всичко ще бъде наред.
По лицето му се лееше пот, но той не откъсна поглед от нея. Не го направи дори когато пазачите вдигнаха оръжия и сърцето му заби толкова бързо, че беше сигурен как ще се пръсне още преди първия куршум.
Гледай мен.
Той вдигна високо брадичка, стисна юмруци и вдиша рязко през носа. Щеше да се случи всеки момент. Опита се да забави времето за секунда. Задиша по-дълбоко и накара сърцето си да забие в по-равномерен ритъм. Вдиша миризмите на лагера и на Земята: изстинала пепел, влажна пръст, смачкани листа и въздух — свежия, чист, възхитителен аромат на същия този въздух, който дишаха в момента. Беше получил шанса да бъде тук и това му стигаше.
Гледай мен.
Насред поляната проехтяха няколко резки и пронизителни изстрела. Белами осъзна няколко неща наведнъж: не го болеше, не беше почувствал удар и звукът беше отекнал зад, а не пред тях. Не бяха стреляли хората на Роудс — някой стреляше по тях.
Тогава ги видя — тълпа войнствени земнородни се пръсваха из лагера, размахваха сопи и насочваха оръжия към колонистите. Из цялата местност се беше разразил хаос. Вече никой не гледаше него. Ако изключеше високотехнологичните гривни около китките си, беше свободен да побегне. Белами се озърна трескаво с надеждата да открие пролука. Намери я: дясната ръка на Роудс, Бърнет, лежеше мъртъв наблизо. Белами никога не прахосваше изникнала възможност — освен това нямаше с какво да помогне на човека. Падна на колене, обърна тялото по гръб и заровичка сляпо в джоба на Бърнет.