За миг Уелс си позволи да изпита удовлетворение. По време на обучението си за офицер се беше трудил здраво в часовете по водене на битки на земен терен и сега този труд му се отплащаше. Но точно когато по лицето му премина доволна усмивка, Уелс усети как нечия ръка се увива плътно около врата му.
Опита се да забие лакти в нападателя си, но не успя да набере достатъчно ускорение. Ръцете на мъжа се затегнаха, правейки напълно невъзможно дишането на Уелс. Той не можеше дори да се задъха — всякакъв път, по който кислородът би могъл да стигне до него, беше отрязан. Дробовете му пламнаха, а главата му се замая.
Не, помисли си Уелс, искаше да извика, но не можеше да издаде нито звук. Това не трябваше да се случва. Не така трябваше да приключи всичко.
Хватката на земнородния се затегна още повече. Уелс видя светещи точици пред очите си, сетне черни петна, а после всичко се размаза.
Внезапно захватът на мъжа отслабна и Уелс падна изтощен на земята. Известно време можеше само да хрипти, докато дробовете му отново привикваха с въздуха и алчно се пълнеха с него. Застана на колене и се озърна. Един огромен земнороден лежеше настрани и стискаше стрелата, забила се в ръката му.
Уелс се обърна в посоката, от която беше долетяла стрелата. Белами стоеше на няколко метра от него с блеснал поглед. Кимна на Уелс, който само му се ухили в отговор.
— Благодаря! — извика Уелс.
— Нищо работа — провикна се в отговор Белами.
Уелс отново се обърна към лагера. За секунда цялото му тяло потръпна от паника: от позицията си в гората не можеше да види нито един друг член на Стоте, който все още да се бие наблизо. Изруга под нос и призова последните остатъци от енергията си, преди да хукне към поляната, следван по петите от Белами.
Видяното го накара да замръзне на място. Стоте и колонистите, които все още се държаха на крака, се бяха събрали на група, а гърдите им хриптяха, докато се мъчеха да си поемат въздух. Малцината останали пазачи май бяха заловили някоя важна клечка — едър земнороден мъж с ранен крак, който бе задържан под стража. Няколко други колонисти разговаряха оживено с малка група земнородни и сякаш преговаряха, а останалите нападатели предаваха мълчаливо оръжията си и бавно се оттегляха.
Уелс не можеше да повярва. Планът му беше проработил! Преговаряха условията на капитулация! Изпълнени с нов прилив на енергия, двамата с Белами притичаха при оцелелите Сто. Несъмнено бяха изтощени и ранени, но бяха победили. Нададоха оглушителен, радостен вик, който отекваше към небето и обратно.
— Добра работа! — надвика тържествената глъчка Белами.
— И ти не се справи никак зле… за уолдънец — провикна се в отговор Уелс и се ухили.
Събраната група хора затанцуваха на поляната, прегръщаха се и ликуваха, докато един писък не надмогна шума.
— Връщат се! — изкрещя някой.
Уелс и Белами се извъртяха и видяха група непознати да се появяват от гората и препъвайки се, да излизат на поляната. Лагерниците вдигнаха оръжия и се приготвиха да защитават територията си. В новодошлите обаче имаше нещо различно. Уелс огледа набързо дрехите им, поведението им, обърканите им изражения. Това не бяха земнородни. Бяха… още колонисти?
Групата спря на границата на поляната. Една жена пристъпи напред.
— Открихме ви — промълви немощно тя, дишайки тежко.
Стори му се смътно позната. Уелс се опита да се сети коя е и тогава го осени: беше работила в администрацията на баща му, в офис надолу по коридора. Сигурно тя и групата ѝ са били на друг транспортен кораб — един от малкото, за които смятаха, че са се отклонили от курса.
— Моля ви, имате ли нещо за ядене? — попита тя.
Отначало Уелс не беше забелязал колко мършави и измъчени изглеждат те.
— Всичко е наред — успокои групата си Уелс. — От Колонията са. Може ли някой да им донесе малко храна и вода?
Няколко деца се затичаха да изпълнят поръчението.
Уелс пристъпи напред. Усещаше стотици погледи, приковани в гърба му.