— Откъде идвате? — попита той.
— Транспортният ни кораб се приземи на няколко километра от тук, далече отвъд отсрещната страна на езерото. Дадохме си малко време да се ориентираме и да се възстановим от раните си. После ни трябваха няколко дни, за да стигнем до вас. Ориентирахме се по дима от лагерните ви огньове.
— Колко сте?
— Изгубихме неколцина. Но в началото бяхме сто и петнайсет.
Уелс плъзна поглед по множеството, събрано зад нея. От гората продължаваха да се появяват още хора.
— Вие ли сте последният кораб, излетял от Колонията?
Жената кимна.
Уелс почувства как на устните му се оформя въпрос, но не беше сигурен дали му стига смелостта да го зададе. Не беше сигурен дали може да чуе отговора.
— Баща ми… — поде той.
Изражението на жената омекна. Тя знаеше кой е той и за кого пита.
— Съжалявам — каза тя и нежните ѝ думи го удариха като юмрук в стомаха. Жената се поколеба, сякаш не беше сигурна колко да сподели. — Все още беше в кома, когато отпътувахме. Нямаше повече транспортни кораби. Запасите ни от кислород се бяха изчерпали и корабът… корабът се разпадаше. Оставаха му пет или най-много шест часа.
Безмълвен писък на тъга и вина се надигна в гърлото му, но той го потисна. Ако допуснеше да почувства загубата в пълната ѝ тежест, без съмнение щеше да се разпадне на парчета. Цялото му тяло затрепери. Образът как баща му бавно се задушава секна дъха му така, сякаш ръцете на земнородния все още стискаха врата му.
Уелс залитна и едва не изгуби равновесие, когато усети някой до него да го подкрепя. Беше Белами.
— Уелс — рече Белами. — Съжалявам, човече.
Изражението му беше натежало от съчувствие и нещо друго… Болка?
Уелс кимна. Потънал в собствената си тъга, той беше забравил, че Белами също бе изгубил баща си — беше го изгубил, преди изобщо да го е срещнал. Всъщност всеки един колонист на планетата беше изгубил някого — много хора. Семейство, роднини, съседи и приятели, които бяха оставили, вече бяха загинали, обречени да спят вечен сън в гигантски, притихнал кораб, движещ се в орбитата на Земята. Колонията се беше превърнала в гробница.
— Жалко, че така и не го опозна — рече Уелс, като се бореше да овладее гласа си.
Въпреки че се беше опитал да се подготви за най-лошото, така и не беше успял съвсем да приеме факта, че никога няма да види баща си да слиза от транспортен кораб с изражение, издаващо смесица от изненада и наслада, щом видеше чудесата на Земята и колко много е постигнал синът му. Никога нямаше да седне до него около лагерния огън, да се заслуша във веселото бърборене и да каже на Уелс, че се гордее с него.
Белами придоби особено изражение и се усмихна:
— Знаеш ли какво? Всъщност го опознах до някаква степен.
— Какво имаш предвид? — попита Уелс и се разрови из мозъка си за спомен, в който баща му е имал реална възможност да прекара пълноценно време с Белами.
— Чувал съм, че е бил невероятно умен, трудолюбив и дълбоко отдаден на това да помага на другите… Малко ми напомня на някого, когото познавам.
Уелс се втренчи в него за миг и въздъхна.
— Ако говориш за мен, грешиш. Изобщо не приличам на баща ми.
— Кларк ми каза друго. Каза ми, че си наследил най-хубавите качества на баща си — силата му, честта му, но че притежаваш добротата и чувството за хумор на майка си. — Белами направи пауза, през която изглеждаше замислен. — Разбира се, аз никога не съм чувал нещо смешно да излиза от устата ти, но реших да се доверя на Кларк.
За негова изненада Уелс се разсмя леко, преди изражението на Белами отново да добие сериозен израз.
— Слушай, знам, че си страдал по начини, които не разбирам. Никой не трябва да минава през подобно нещо. Но нали си наясно, че не си сам? Разполагаш със сто души, които те смятат за герой… всъщност може и да са много повече, но както и да е, ще ги броим по-късно. Имам предвид, че разполагаш не просто с приятели, а със семейство. Гордея се, че си мой брат.
Белами беше прав. Болката от загубата на Саша, баща му и безбройните приятели, паднали днес на бойното поле, никога нямаше да изчезне, но Земята все още беше негов дом. Скръбта в сърцето му сякаш се поразсея, когато двамата с Белами се прегърнаха и се плеснаха по гърбовете.
Семейството му живееше на Земята.
Глава 28
Белами
Белами спря пред вратата на болничната колиба. Очевидно вицеканцлерът искаше да говори с него, но Белами не беше точно в настроение за приказки. Беше изтощен от вчерашната битка и страховитите ѝ последици. Двамата с Уелс вече бяха погребали няколко земнородни, а после се бяха заели да събират окървавените оръжия, които те бяха оставили след себе си. По-късно днес в лагера щеше да се проведе погребална церемония за колонистите и децата, които бяха загинали по време на нападението. Слава богу, Октавия беше добре, но не всички от Стоте бяха извадили същия късмет.