В църквата пяхме „Дните, които ни даде, Господарю, свършиха “ и навсякъде беше пълно с цветя. Викарият каза хубави неща за леля Луиза, а Хилда и Една седяха точно зад нас и плачеха, но братовчед им беше там с колата си и ги отведе настрана, когато службата свърши. И двете бяха в черно и изглеждаха страхотно нещастни.
След службата всички тръгнахме след ковчега. Денят беше много студен, но със синьо небе и леден северен вятър, който духаше откъм морето. В църковния двор цялата трева, която растеше горе по стените, се навеждаше от вятъра настрана и миришеше на море, и се чуваха вълните. Радвам се, че не валеше.
Беше ужасно да виждаш как ковчегът потъва в дупката и да знаеш, че в него е леля Луиза. Викарият ми даде малко пръст и я хвърлих вътре, а госпожица Като пусна вътре букет иглика, а господин Бейнс роза, което беше мило от негова страна. Сигурно знаеше колко много обичаше розите леля Луиза. И чак в този момент разбрах, че тя е мъртва завинаги. После всички се сбогувахме с всеки и се върнахме в Пензанс и ние с господин Бейнс и госпожица Като отидохме да обядваме в „Митр“, но непрекъснато мислех за нашия обяд там, мамо, и ти ми липсваше и исках да си с нас.
Повечето хора от селото бяха там и говорих с госпожа Бери и господин Саути. Госпожа Саути ме целуна и намирисваше на уиски.
На това място Джудит леко се запъна. Споменът за погребението се замъгли. Други лица изплуваха пред погледа й от време на време, но беше трудно да им сложи имена. Били Фосет беше там, но тя не искаше дори да напише името му. Беше го следила в края на службата, когато излезе в прохода между редовете с госпожица Като зад себе си и се насочи към входната врата. Той стоеше най-отзад в църквата. Тя го видя и той я гледаше, но с нова смелост, подкрепяна от присъствието на директорката си, тя срещна погледа му и го принуди да сведе очи. Той си тръгна, но преди това тя видя изражението на чиста омраза, насочена към нея. Залостените врати на Уиндиридж не бяха забравени и собственото му унизително поражение не беше простено. Не я беше грижа. В църковния двор той не беше сред многото скърбящи край гроба. Засегнат и агресивен, вече си беше отишъл и за това малко благодеяние Джудит беше благодарна. Но негов беше постоянно връщащият се призрак, който все още преследваше сънищата й. Може би без леля Луиза, която да го държи под око, да продължава да му прави компания и да налива безплатно уиски в бездънното му гърло, той щеше да се предаде, да напусне Корнуол и да си потърси друго място да прекара годините на залеза си. Може би в Шотландия. Там имаше много игрища за голф. Искаше й се той да се премести в Шотландия и тогава никога, никога нямаше да го види отново. Но вероятно той не познаваше никого в Шотландия. Всъщност беше толкова отвратителен, че не можеше да си представи да има и един-единствен приятел където и да било. Така че по всяка вероятност щеше да си остане където беше, окопал се в бунгалото си под наем, обикалящ клуба в Пенмарън като безстопанствено куче, а от време на време ще се отправя към магазините в Порткерис, за да си набави необходимото за живот. Винаги ще се навърта наоколо и разумът й стигна да разбере, че никога няма напълно да се освободи от него, докато не хвърли топа. Тя потрепери от гробищния вятър, намери време да пожелае той да беше закопан в земята завинаги, а не леля Луиза. Всичко беше така ужасно несправедливо. Защо леля Луиза трябваше да бъде отнесена във вечността във все още най-силните години на полезния си и деен живот, докато този отвратителен стар опипвач е жив, пощаден, за да се занимава с ужасните си дела?
Неподходящи мисли при такъв тъжен и потресаващ случай. Но тогава тя зърна господин Уилис и беше толкова благодарна, че той е тук, че изхвърли Били Фосет от мислите си. Господин Уилис стоеше почтително малко настрана, притеснен от намесването си в нечия лична скръб. Избръснат и издокаран, носеше лъскав син костюм със стягащи копчета и с яка, която сякаш щеше да го задуши всеки момент. Държеше бомбе и Джудит, очите на която бяха останали сухи през цялото време на службата, бе трогната до сълзи от очевидните затруднения, които беше си наложил. Преди да излезе от църковния двор, тя остави директорката си и господин Бейнс, които разменяха няколко думи с викария, и премина през буйната трева между старите надгробни паметници, за да поздрави стария си приятел.
— Господин Уилис!
— О, мила! — Той сложи бомбето на главата си, за да не му пречи, и взе и двете й ръце в своите.