— Какво ужасно нещо е станало. Ти си добре, нали?
— Да, добре съм. Много ви благодаря, че сте тук.
— Страхотен шок беше, когато научих. Отидох горе в кръчмата в четвъртък вечерта и Тед Барни ми каза. Не можех да повярвам…този смахнат Джими Джелкс…
— Господин Уилис, нито веднъж не минах да ви видя през ваканцията. Чувствах се толкова зле… Исках да мина… Но някак… Не успях. Надявам се, че не ми се сърдите.
— Не, сметнах, че си имаш предостатъчно работа, за да намериш време да дойдеш толкова далече до ферибота.
— Следващия път, когато дойда в Пенмарън, обещавам да дойда. Имам толкова много да ви разказвам.
— Как са майка ти и Джес?
— Добре са, доколкото знам.
— Сега кой ще се грижи за теб?
— Надявам се, че леля Биди в Плимут. Аз ще съм добре.
— Трагедията е ужасна, но това е жестока съдба и за теб. Онази с косата замахва и нищо не може да се направи.
— Така е, нищо, нищичко. Господин Уилис, трябва да вървя. Чакат ме. Толкова се радвам, че ви видях.
Те все още си държаха ръцете. Тя го погледна и видя, че очите му внезапно се напълниха със сълзи. Тя се долепи до него и целуна грапавата му буза, която миришеше на тоалетен сапун и тютюн.
— Довиждане, господин Уилис.
— Довиждане, хубавице моя.
Да си спомня това, беше малко тъжно, защото може би никога вече нямаше да отиде в Пенмарън и вероятно сбогуването им на погребението беше завинаги. И си спомни далечното време за многото щастливи откраднати следобеди, прекарани с него. Чудесните дни, когато той се облягаше на изгнилия корпус на гребна лодка, пушеше лулата си и приказваше дружелюбно, докато чакаше да дойде приливът и моторните лодки да преплуват над пясъчната коса. И влажните, студени дни, които бяха дори по-хубави, защото тогава двамата се заседаваха в малката му колиба и варяха чай на стара тумбеста печка.
Но нямаше време за спомени, защото трябваше да довърши писмото си.
Известно време обмисляше дали да спомене в него за присъствието на господин Уилис на погребението. Винаги беше го пазила като някаква тайна от майка си отчасти защото не искаше нейната намеса, отчасти поради двойственото положение на така наречената госпожа Уилис. И после си помисли: по дяволите, защото при сегашните обстоятелства господин Уилис и личният му живот нямат никакво значение. Той беше приятел на Джудит и така и ще бъде. И ако мама чете между редовете и стигне до някакво скрито и зловещо заключение, Джудит ще получи отговор на писмото си чак след шест седмици, а дотогава целият свят може да се промени.
При това тя искаше да пише за господин Уилис.
И господин Уилис беше там. Помните ли го? Той е лодкарят и работи за властите на пристанището. Изглеждаше много спретнат, беше с бомбе и попита за теб и Джес. Казах му, че е хубаво, дето е дошъл, и се е избръснал, облякъл се е специално и други такива.
Утре следобед господин Бейнс ще дойде в училището и трябва да се срещна с него и да говорим за това, което той нарича семейни работи. Предполагам, че се отнася за ученето ми и друго, но нямам представа какво значи това. Надявам се да не използва дълги думи. които не разбирам, и дано просто да помогне на Една и Хилда да си намерят работа.
Надявам се всички да сте добре и че татко не е прекалено тъжен заради леля Луиза. Госпожица Като каза, че е загинала толкова бързо, че не е разбрала какво е станало, и че е обичащ да шофира, но това не е особено утешение, когато си толкова далеч и бяхте толкова привързани един към друг. Моля ви, не се тревожете за мен.
Приключваме срока в петък на 10 април.
С много обич Джудит
— Е, ето те и теб, Джудит.
Господин Бейнс, вероятно с разрешението на госпожица Като, бе седнал зад бюрото й и беше го покрил с чантата си и куп документи. Беше много висок, с прошарена коса като рошаво куче и огромни рогови очила, а костюмът му от туид и карираната му риза формираха просто идеалния образ на преуспял провинциален адвокат. Фирмата му, на която той беше един от старшите партньори, отдавна беше създадена в Пензанс и заемаше офиси в престижната Риджънси Хауз в Олвъртън. Джудит знаеше това, защото всяка неделя двойната колона на „Сейнт Урсула“ минаваше оттам на път към църквата, и понеже във фирмата бяха техните семейни адвокати винаги намираше време да се възхити на очарователните пропорции на малката къща и да прочете старите имена — Трегартън, Оупи и Бейнс — на бляскаво полираната медна табела до входната врата. Но никога не беше виждала господин Бийнс до погребението на леля Луиза, когато той беше изключително внимателен и любезен, заведе ги с колата си на обяд в Митр и въобще се стараеше с всички сили да направи този тъжен ден по-поносим. Поради всичко това сега й се струваше, че ледът в общуването се беше пропукал, което беше хубаво. Нямаше представа какво иска да й каже, но поне нямаше тепърва да се запознават и можеха да минат без дългите любезности и формалности, които според нея бяха нормални в такива случаи.