— Как си, Джудит?
Тя му каза, че се справя много добре, и той излезе иззад бюрото и й донесе стол, за да седне. След това се върна на трона на госпожица Като и отново се зае с документите си.
— Първо, преди всичко друго, трябва да се успокоиш относно Една и Хилда. Мисля, че им намерих работа при моя стара клиентка, която живее близо до Тръроу. Ще уредя сестрите да се срещнат с нея и ако приемат работата, ще са много доволни и спокойни. Тя е сама, на възраст приблизително колкото госпожа Форестър, с приятни условия за работа. — Той се усмихна. При това стана много по-млад и дори привлекателен. — Така че няма защо да се тревожиш вече за тях.
— О, благодаря. — Джудит беше много признателна. — Уредили сте го чудесно. Звучи като най-доброто за тях. И знам, че ще искат да останат заедно.
— Така че едно нещо отметнахме. Следващото е, че както знаеш, телеграфирах на баща ти за госпожа Форестър. Е, получих в отговор телеграма преди два дни и ти изпраща поздрави. Казва, че ще ти пише. А ти писа ли на родителите си?
— Да, разказах им всичко за погребението.
— Много добре. Тъжно е да напишеш такова писмо. — Той премести един-два листа, подреди ги. За момент изглеждаше, че не знае откъде да започне. — Така. Само ми напомни. На колко години си? Четиринадесет? Петнадесет?
Което изглеждаше смешен въпрос.
— Ще стана на петнадесет през юни.
— А, да. Най-голямата ми дъщеря е на осем. Ще започне в „Сейнт Урсула“ следващата година. Късмет е, че ти вече си се установила там. Ще получиш превъзходно образование. Говорихме с госпожица Като и мнението й е, че си за университет. — Той се усмихна. — Искаш ли да продължиш в университет?
— Всъщност не съм мислила за това. Само ме е страх, че би било твърде скъпо.
— Да — каза господин Бийнс. — Разбирам. — Настъпи мълчание, но преди то да стане неудобно, той се стегна, дръпна една папка към себе си, взе автоматичната си писалка и каза: — Добре. Да пристъпим към работата.
Джудит възпитано чакаше.
— Преди да почине, леля ти е написала подробно завещание. Щедра рента е оставена на Хилда и Една. Всичко останало, целия си имот, е оставила на теб.
Джудит продължаваше да чака. Господин Бейнс свали очилата си. Очите му без тях се свиха пронизващо. През бюрото тя срещна погледа му.
— Всички материални ценности, които притежава.
Джудит най-после си върна гласа.
— Звучи ужасно много.
— Много е — каза меко господин Бейнс.
— И всичко е за мен.
— Всичко е за теб.
— Но… — Тя знаеше, че се държи глупаво, но все пак господин Бейнс беше много търпелив. Той чакаше и я наблюдаваше. — Но защо аз? Защо не баща ми? Той й е брат.
— Баща ти има хубава работа, кариера с редовна заплата, неотдавнашно повишение и бъдеща сигурност.
— Но аз… Аз мислех, че хора като леля Луиза, самостоятелни дами, оставят парите си за благотворителност, за приюти. Или за голф клуба. Голф клубът винаги устройваше вист кампании или следобеди за бридж, за да се плати за централното отопление, за съблекални и други такива.
Господин Бейнс си позволи да се усмихне.
— Може би леля ти Луиза е решила, че съблекалните са напълно подходящи.
Изглежда той не разбираше.
— Но защо аз?
— Тя няма преки наследници, Джудит. Няма деца. Няма никого на издръжка. Няма семейство. През годините ми е разказвала много за себе си. На времето си, когато е била млада жена, момичетата не са имали работа или кариера и много малко са поощрявани да следват в университет. Ако си млада и богата, всъщност няма значение, но за обикновените дъщери на средната класа единствената перспектива за всякакъв вид живот е бракът. Леля ти не беше нито богата, нито хубава. Сама ми го е казвала. В Англия нямала особен успех сред мъжете и затова родителите й я отпратили в Индия да си търси съпруг. Спомняше си това без злоба, но все пак като някакво унижение. Тя беше само една от многото… необвързани, съвсем нормални на вид момичета, всички обикалящи света с единствена мисъл в главата.
— Да се омъжат?
— Най-лошото е, че бяха известни колективно като Рибарска флота, защото бяха тръгнали да си уловят съпрузи.