Тя беше очарована.
— Наистина ли? Ще ми позволят ли? Ще ми разрешите ли?
— Защо не? Искането е доста скромно. А може би в къщата на госпожа Форестър има нещо, което би искала да задържиш? Прекалено си малка, за да се обременяваш с тухли и хоросан или колекция от мебели, но може би нещо мъничко — нещо от порцелан, или хубав часовник…
— Не. — Тя си имаше бюро, книги, велосипед (в Уиндиридж). Китайското си сандъче (в Нанчероу). Други притежания ще й бъдат само бреме. Сети се за стойката за чадъри от слонски крак, постилките от тигрови кожи, еленовите рога, трофеите от голф на чичо Джак и разбра, че не иска нищо от тях. Уиндиридж беше къща, напълнена с чужди спомени. Нищо от тях не означаваше нещо за нея. — Не. Нищо не искам да запазя.
— Правилно. — Той започна да събира документите си. — Това е всичко. Някакви въпроси?
— Май нямам.
— Ако се сетиш за нещо, можеш да ми се обадиш. Но положително ще се срещнем пак и тогава ще мога да ти съобщя подробности.
В този момент вратата на кабинета се отвори и влезе госпожица Като с развята черна мантия и обичайния куп тетрадки подмишница. Джудит рефлекторно скочи на крака. Госпожица Като ги поглед, на по ред двамата.
— Прекъснах ли ви? Стигна ли ви времето?
И господин Бейнс стана, висок като кула над тях.
— Предостатъчно беше. Всичко беше обяснено, ако не и обсъдено. Вече можете да си върнете кабинета. И благодаря, че ни позволихте да го използваме.
— Какво ще кажете за чаша чай?
— Благодаря, но трябва да се връщам в офиса.
— Много добре. Джудит, не си тръгвай веднага. Искам да ти кажа нещо.
Господин Бейнс събра нещата в чантата си и вече я закопчаваше. Излезе иззад бюрото.
— Тогава довиждане, Джудит. — Той й се усмихна доброжелателно. — Засега.
— Довиждане, господин Бейнс.
— И още веднъж благодаря, госпожице Като.
Джудит отиде да му отвори вратата и той бързо излезе от стаята. Тя затвори вратата след него и се обърна към директорката си. Настъпи момент на мълчание, после госпожица Като каза:
— Е?
— Какво, госпожице Като?
— Как се чувстваш като знаеш, че университетът вече не е финансов проблем, защото сигурността толкова опростява живота?
— Никога не съм знаела, че леля Луиза е заможна.
— Това е едно от най-ценните й качества. Пълна липса на претенциозност. — Госпожица Като стовари тетрадките върху бюрото си, после се обърна и се облегна на него, така че очите й бяха на нивото на тези на Джудит. — Мисля, че твоята леля ти е направила голям комплимент. Знаела е, че не си и никога няма да бъдеш глупачка.
— Господин Бейнс каза, че мога да си купя грамофон.
— Това ли искаш?
— Спестявам за него. И колекция плочи като тези на чичо Боб.
— Имаш право. Слушането на музика е най-доброто след четенето. — Тя се усмихна. — Имам още новини за теб. Мисля, че тази вечер в дневника си трябва да напишеш „Това е щастливият ми ден“. Говорих по телефона с майка ми и тя е очарована от мисълта да отидеш там и да прекараш част от великденската ваканция или дори цялата в нашата къща в Оксфорд. Но имаш и друга покана, затова се чувствай напълно свободна да приемеш която искаш. Говорих дълго, също по телефона, с госпожа Кеъри-Луис. Беше дълбоко разстроена от смъртта на госпожа Форестър… Прочела новината и описание на погребението в Корниш Гардиън и веднага ми се обади. И каза, че ти, разбира се, можеш да отидеш в Нанчероу за цялата великденска ваканция. Има предостатъчно място, много е привързана към тебе и ще сметнат за голяма чест, ако приемеш поканата им. — Тя замълча и отново се усмихна. — Изглеждаш толкова смаяна? Но и ти е приятно, нали?
— Да. Да! Но вашата майка…
— О, мила, ще бъдеш добре дошла в Оксфорд. По всяко време. Но смятам, че в Нанчероу ще ти бъде много по-забавно. Знам колко ви е приятно с Лъвдей да бъдете заедно. Така че веднъж поне не мисли за друг освен за себе си. Трябва да направиш това, което ти искаш да направиш. Наистина.
Нанчероу. Месец в Нанчероу със семейство Кеъри-Луис. Все едно да ти предложат ваканция в рая, немислима и невъобразима, но в същото време Джудит разбра, че ужасно се бои да не се покаже неблагодарна или невъзпитана.
— Аз… Не знам какво да кажа.
Госпожица Като, като разбираше мъчителната дилема, взе въпроса в опитните си ръце. И каза със смях:
— Ама че решение трябва да вземеш! Защо тогава да не го взема аз вместо теб? Върви в Нанчероу за Великден, а по-късно може би ще дойдеш да прекараш няколко дни с всички нас в Оксфорд. Ето така. Компромис. Животът е съставен от компромиси. И ни най-малко не те упреквам за това, че толкова силно искаш да отидеш в Нанчероу. Това е място мечта и съм сигурна, че полковник и госпожа Кеъри-Луис са най-любезните и щедри домакини.