— Да. — Каза го най-после. — Да. Бих искала да отида.
— Тогава ще отидеш. Ще говоря с госпожа Кеъри-Луис и ще приема условно от твое име.
Джудит сви вежди.
— Условно?
— Трябва да уговоря нещата с майка ти. Да получа нейното разрешение. Но мога да изпратя телеграма и ще имаме отговора й до ден-два.
— Сигурна съм, че ще се съгласи.
— И аз съм сигурна. — Но Джудит пак сви вежди. — Има ли още нещо, което те безпокои?
— Не, само… всичките ми неща. Всичко, което имам, е в къщата на леля Луиза.
— Споменах това на госпожа Кеъри-Луис и тя отговори, че ще се погрижат за всичко. Полковникът ще изпрати един от камионите на фермата до къщата на госпожа Форестър и ще го докарат в Нанчероу. Госпожа Кеъри-Луис ми каза, че вече имаш своя спалня там и дори две-три твои неща, и уверява, че има достатъчно място за всичко друго.
— Дори за бюрото и велосипеда ми?
— Дори за тях.
— Сякаш се каня да се преместя да живея у тях.
— Където и да отидеш, Джудит, трябва да имаш база. Това не значи, че не си свободна да приемаш други покани. Означава само, че докато пораснеш, винаги ще имаш дом, в който да се върнеш.
— Просто не знам как някой може да бъде толкова добър.
— Хората са добри.
— Аз наистина искам да отида в Оксфорд. Някой път.
— Ще отидеш. Има само още едно нещо. Поради щедростта на леля ти и понеже един ден ще бъдеш жена със състояние, никога не трябва да ти се струва, че като приемаш щедростта и гостоприемството в същото време си обект на благотворителност. Ти си напълно независима. Щом си финансово осигурена, животът ти наистина е много улеснен, това е прекрасна смазка за колелата му.
Но не забравяй: да се говори за пари, за излишъка или недостига им, е вулгарно в най-висока степен. Човек или се хвали, или хленчи и в никакъв случай не допринася за приятен разговор. Разбираш ли какво искам да кажа?
— Да, госпожице Като.
— Браво. Най-важното, което да помниш и за което да си благодарна, е, че леля ти ти е завещала не само материални блага, а и привилегия, която имат малцина. И това е правото да бъдеш себе си. Даденост. Личност. Да живееш живота си по собствена воля и да не си длъжна да отговаряш пред никого. Може би няма да оцениш това, преди да пораснеш, но ти обещавам, че един ден ще разбереш колко е важно то. А сега трябва да поправям тестовете по история, а ти трябва да вършиш своята работа. — Тя погледна ръчния си часовник. — Три и петнадесет. Пропуснала си последния час, но и без това още не е подходящо да участваш в игри, така че имаш малко свободно време. Можеш да отидеш в библиотеката да почетеш…
Самата идея да отиде в библиотеката беше клаустрофобска. Задушна, прашна стая, светлина, която се процежда през затворените прозорци, мирис на стари книги, тежка тишина (да се говори беше забранено). Ако трябваше да отиде и седи там, щеше да се задуши. Със смелостта на отчаянието тя каза:
— Госпожице Като…
— Какво има?
— Вместо да отида в библиотеката, това, което истински искам, е да отида някъде и да бъда себе си. Наистина да бъда себе си. Искам да отида и погледам морето и да свикна с всичко, което се случи. Само за час, докато стане време за чая. Ако може да сляза до морето…
Госпожица Като, при цялото си хладнокръвие, подскочи при това скандално искане.
— Да отидеш до морето? Сама? Но това значи да минеш през града.
— Знам, че е забранено, но не мога ли да отида само един-единствен път? Няма да говоря с никого, нито ще ям сладки или нещо такова. Искам само да имам… — За малко да каже „спокойствие“, но щеше да е грубо, затова го замести с — време за себе си. Моля ви — повтори тя, и госпожица Като, против желанието си, разпозна вик на сърцето.
Но все още се колебаеше. Това означаваше нарушение на едно от най-строгите правила на училището. Ще видят детето, ще тръгнат приказки…
— Моля ви!
Директорката, макар и твърде неохотно, се предаде.
— Много добре. Но само веднъж и никога повече. И само защото имаш да мислиш за твърде много неща и преценявам, че ти трябва време да ги подредиш. Но не казвай на никого, дори на Лъвдей Кеъри-Луис, че съм ти разрешила. И трябва да се върнеш навреме за чая. И никакво мушване в кафенета за сладолед.
— Обещавам.
Госпожица Като въздъхна дълбоко.
— Излизай, но мисля, че съм се побъркала.
— Не — каза Джудит, — не сте.
И избяга, преди директорката да е размислила.