Тя излезе през училищната врата в бледия, спокоен следобед, не много светъл, но с облаци, някак осветени от скритото слънце. Нямаше вятър, но от юг полъхваше млечен въздух, толкова слабо, че не успяваше да поклати клоните на дърветата. Някои от тях бяха напъпили, но повечето бяха съвсем голи и беше толкова тихо, че кучешки лай или стартиране на кола разцепваха тишината като ехо. Тя вървеше през пустия малък град. По-късно, когато училищата се изпразваха, щеше да зашуми от птичето цвърчене на прибиращите се вкъщи деца, които лудуват по тротоарите и ритат камъни към канавките, но сега само няколко мудни купувачи се мяркаха наоколо, чакаха автобуси или зяпаха витрините на месаря, за да решат какво да купят за вечеря. На каменна пейка пред банката двойка старци седеше в безмълвно общуване, опряна на бастуните си, и тогава часовникът на банката удари за половин час, група гълъби литнаха, оживено попляскаха с криле за малко и пак кацнаха, за да пристъпват важно и да се чистят с човките си.
Гълъбите й напомниха за Нанчероу и най-хубавото беше, че ще се върне там, за да прекара цялата великденска ваканция. И отива не защото Лъвдей е молила родителите си, а защото Даяна и полковникът я канят, харесват я и искат да се върне. Пак ще отиде в розовата спалня, която Даяна е обещала винаги да е нейна, където прозорците гледат към двора и гълъбите и където я чакаше китайското й сандъче. И ще носи дрехите на Атина и ще стане още веднъж онази друга личност.
Но странното беше, че се чувства като онази друга личност още сега, защото всичко вече беше друго. Из тихите улици без нито едно дете по тях самотата й променяше вида и усещането за всичко. Познати здания й се представяха в съвсем нова светлина, сякаш никога преди не беше идвала в града и го изучаваше като напълно непознат. Сякаш имаше трето око за проникващата светлина, сенките, камъка и формите. Една неочаквана алея, безшумните, красиви движения на втурнала се черна котка. Във витрините на магазините виждаше себе си, бавно крачеща, облечена в бутилково зелено палто от туид и ужасна шапка, която я обявяваше за ученичка от „Сейнт Урсула“. Но вътре в униформата тя беше онази истинска личност, онова пригладено порасло същество, което носи кашмирени пуловери и един ден ще се излюпи като пеперуда от какавидата си.
Тя зави по Чепъл Стрийт покрай антикварните магазини, хотел „Митр“ и магазина за килими. Пред него стояха завити на руло едноцветни и десенирани балатуми, а мъжът, който продаваше стоки втора ръка, седеше в кресло пред вратата, пушеше лула и чакаше клиент, който днес явно нямаше да дойде. Когато Джудит мина край него, той извади лулата от устата си, чукна с нея главата си и каза: „Виж ти!“. Тя би се спряла да побъбрят, ако не беше обещанието й пред госпожица Като.
В края на Чепъл Стрийт калдъръмен наклонен път слизаше към пристанището. Приливът беше започнал и омаслената вода се покачваше. Рибарските лодки се поклащаха сякаш дишаха, мачтите им бяха на нивото на улицата. Силно миришеше на риба, сол и изхвърлени на брега водорасли, а на доковете работеха мъже, които слагаха стръв на въдиците за нощния риболов.
За малко постоя да ги погледа. Мислеше си за леля Луиза и се опитваше да бъде искрено благодарна, макар и тъжна, но не беше способна да почувства кой знае какво. Помисли си какво е да си богата. Не, не богата. Господин Бейнс беше избегнал тази вулгарна дума. Много състоятелна, беше казал той. Аз съм много състоятелна. Ако искам, може би мога да купя… онази рибарска лодка. Но тя не искаше рибарска лодка точно толкова, колкото не искаше и кон. В края на краищата, какво искаше повече от всичко? Корени може би. Дом и семейство и място, където може да отиде винаги. Принадлежност. Не просто гостуване на Кеъри-Луис, или на леля Биди, или на госпожица Като, или дори на веселото семейство Уорън. Но с всичките пари на света не можеш да си купиш корени и тя знаеше това по-добре от всичко друго, така че се прехвърли на други щури екстравагантности. Кола. Когато порасне, ще си купи кола. Или къща. Къщата беше нова и примамлива фантазия. Не Уиндиридж, която и без това никога не беше харесвала особено, а гранитен хамбар или каменна вила с палма в градината. Ще гледа към морето и ще има външна стълба със здравец покрай цялото стълбище. Здравец в глинени съдове. И котки. И едно-две кучета. А вътре ще има печка като на господин Уилис и на нея ще готви.
Но това беше в бъдеще. А сега какво? Ще може да си купи грамофон, но сигурно и други силни желания ще се осъществят. Накрая реши, че може би ще отиде да й отрежат косата в мъжка прическа като тази на Джинджър Роджърс. И ще си купи зелени три-четвърти чорапи за училище вместо тези бабешки кафяви рипсени дълги чорапи. Един ден ще отиде в Медуейз и ще си купи къси чорапи. Със собствени пари.