Напусна пристанището и лодките и продължи край морето, покрай открития плувен басейн и стъпи на крайбрежния булевард. Тук имаше заслони, където човек можеше да седне на завет и да хвърля трохи на ненаситните чайки, а в далечния край на пътя стърчаха хотели, бели като сватбени торти, вторачени с еднообразни прозорци в морето. Тя се облегна на дантеления железен парапет и се загледа надолу към каменистия бряг и сребристия, огледално гладък океан. Мънички вълнички идваха до чакъла, разбиваха се и се всмукваха отново назад, като влачеха след себе си шлейф от потракващи камъчета. Беше доста скучен бряг, не така зрелищен като този в Пенмарън, не така красив като в заливчето до Нанчероу, но морето беше постоянно и неизменно като най-добрия, най-надеждния приятел. То я накара да се почувства достатъчно силна, за да опита да подреди някои от моментните обърквания през деня.
„Правото да бъдеш себе си, даденост, личност“. Такава беше госпожица Като, с магистратурата си по хуманитарни науки, със самостоятелността си, с пламенната си независимост. Може би и тя ще стане като госпожица Като, ще завърши блестящо университет, ще стигне до първа и може би почетна степен и ще стане директорка. Но всъщност не искаше да става директорка. Не повече, отколкото искаше да бъде съпруга.
„Ако се омъжиш, никога няма да се наложи да бъдеш задължена на съпруга си“. Може би господин Бейнс знаеше всичко по този въпрос. Но бракът с всичките си усложнения не беше нещо, което Джудит в момента имаше намерение да разглежда. Беше доста сигурна, че в него участват неща, които стават на двойно легло, и споменът за опипващите ръце на Били Фосет, макар и рязко отрязан от перспективата от самата госпожица Като, беше все още достатъчно жив, за да отхвърли всякаква мисъл за физически контакт с мъж. Разбира се, като се омъжиш, това очевидно ще е за много специален човек, но и така да е, нищо от това, забулено от собственото й пълно неразбиране, не съдържаше дори най-малък намек за удоволствие.
Може би никога нямаше да се омъжи, но това не беше спешен проблем, така че не си струваше да се занимава с него. За кратко, работата просто щеше да опре до правене на нещата едно по едно. Великденска ваканция в Нанчероу, после отново в училище. Четири години учене и след това при малко късмет пътуване до Сингапур. Отново семейството, мама, татко и Джес, и прекрасното пламтящо слънце на Изтока, и миризмата на улиците и ароматите на нощта, и тъмно кадифено небе като кутия за скъпоценности, пълна с диамантени звезди. След Сингапур може би отново Англия. Оксфорд или Кембридж. С велосипед или лодка. Въображението й се изчерпа. Откри, че се прозява.
Беше изтощена. Уморена да бъде пораснала с всичките решения и проблеми на възрастните. Искаше Лъвдей. Да се кискат и да си шушукат, да съчиняват планове за времето им заедно в Нанчероу. При това беше гладна и много й олекна като чу, че часовникът на банката удари четири. Време да се връща, ако иска да пристигне за чая. Хляб смаело, конфитюр, ако имат късмет, и недопечен кейк. Чай с Лъвдей внезапно й се стори много привлекателен. Обърна гръб на морето, прекоси улицата и забърза по обратния път към училището.
Даяна Кеъри-Луис повече от всичко друго мразеше да пише писма. Дори надраскването на картичка, за да благодари за някоя вечеря или приятен уикенд, беше задача, която обикновено отлагаше за възможно най-късно и почти цялата й дневна заетост се ръководеше от това възхитително изобретение — телефона. Но Едгар настояваше тя просто да напише писмо на майката на Джудит — Моли Дънбар.
— Защо трябва да й пиша?
— Защото трябва да й изкажеш съболезнованията си за смъртта на госпожа Форестър и защото това е единственият мислим и учтив начин да я увериш, че ще се погрижим за дъщеря й.
— Сигурна съм, че не се нуждае от уверенията ми. Госпожица Като ще е реагирала на всичко по своя обикновен достоен за уважение начин.
— Не е там работата, мила ми Даяна. Трябва да й пишеш самата ти. Сигурен съм, че госпожа Дънбар очаква някакъв контакт, и ти трябва първа да търкулнеш топката.
— Защо да не й се обадя по телефона?
— В Сингапур? Защото не можеш.
— Мога да й изпратя телеграма. — Тя се замисли над това, после се разкиска. — Ами какво ще кажеш за:
Не припадай, не се бой,
чедото ти е герой.
Лапа сладки и пестил,
пие бира с джинджифил.