Но на Едгар не му беше забавно.
— Не си прави шеги, Даяна.
— Не можеш ли ти да й пишеш? Знаеш, че мразя да пиша писма.
— Защото ти трябва да го направиш. Направи го тази сутрин, за да приключим с това, и внимавай да бъдеш тактична, мила и съчувстваща.
И ето я сега, изтерзана, седи зад бюрото си и събира енергия да се залови с досадната работа. Неохотно взе лист от пачката дебела, украсена със сини релефни орнаменти хартия, взе автоматичната си писалка с широко перо и се залови за работа. Веднъж започнала, с нарастващо чувство за добродетелност тя напредваше и покриваше страница след страница с огромните си, почти нечетливи драскулки. В края на краищата, нямаше смисъл да се вършат нещата наполовина.
Нанчероу
Розмълиън
Корнуол, петък, 10 април
Скъпа госпожо Дънбар,
С огромно съжаление прочетох във вестника за смъртта на снаха ви госпожа Форестър. Не я познавах лично, но прекрасно разбирам вашите шок и скръб, когато вестта е стигнала до вас. Трудно ми е да пиша за такива неща, когато не сме се запознали официално, но моля ви знайте, че аз и моят съпруг ви изпращаме на вас и на господин Дънбар нашето най-дълбоко съчувствие за трагичната ви загуба.
Ние обаче сме се виждали. Само веднъж, когато купувахме униформи за дъщерите ни в Медуейз в Пензанс. Добре помня случая и се надявам да не ви се струва, че това е писмо от напълно непозната.
Поканих Джудит да дойде и прекара великденската ваканция при нас. Тя вече ни гостува един уикенд и беше очарователна гостенка и отлична компания на непослушната ми дъщеря Лъвдей. Къщата ни е голяма, с много спални за гости, и Джудит вече се чувства като у дома си в хубава розова стая, която сега ще е нейна докогато пожелае. Едгар, съпругът ми, урежда всичките й вещи да бъдат докарани тук от Уиндиридж. Един от хората ни ще отиде дотам с камион и съм сигурна, че прислужничките на госпожа Форестър, които още живеят там, ще помогнат да се опаковат дрехите и нещата на Джудит.
Обещавам ви, че тук ще е обичана и обгрижвана. Но не и обсебена. Знам, че има роднини в Плимут и баба и дядо в Девън, които вероятно ще иска да посети. Също стара училищна приятелка в Порткерис и госпожица Като, разбрах, ще се радва да я заведе в дома си в Оксфорд по всяко време. Но за Джудит е по-добре да чувства, че има някаква сигурност, и ние с Едгар ще направим всичко възможно да се осъществи това.
Моля ви, не мислете, че пребиваването й тук ще причини допълнителни затруднения или работа. Имаме много хора на щат и Мери Милиуей, която е бавачката на Лъвдей, е все още при нас. Тя държи момичетата под око и се грижи за благополучието им, и ако аз съм в Лондон, което става често, скъпата ми Мери Милиуей е много по-отговорна, а не така безпомощна, каквато аз съм понякога.
Ако съм в Лондон, което става често…
Концентрацията на Даяна се загуби. Тя остави писалката и се облегна назад, загледа се през прозореца в мъгливата априлска градина, лехите с нарциси, свежата млада зеленина на дърветата, леко замъгленото море. Точно сега, със съвсем близките велик, денски празници, не беше време да се измъква, но не беше ходила в Лондон отдавна и изведнъж, като дрогирана, примря от желание просто да се махне.
Лондон беше блясък, вълнение, стари приятели, магазини, театри, галерии, музика. Вечери в Бъркли и в Риц, шофиране надолу към Аскот за деня на Златната купа, обядване тайно в Бялата кула със съпруга на друга жена, или танци в малките часове в Мирабел, или Багател, или Четиристотин.
Корнуол беше, разбира се, нейният дом. Но Нанчероу принадлежи на Едгар. Корнуол бе семейството, децата, прислугата, гостите. Но Лондон си беше неин, само на нея самата. Даяна беше единствено дете, с огромно богатство и стари родители. Когато почина баща й, имението му в Глостършир и високата къща на Бъркли Скуеър, бяха наследени заедно с титлата лорд Олискъмб от далечен братовчед. Но след сватбата й на седемнадесет години с Едгар Кеъри-Луис част от значителната й зестра включваше малка къща на Кейдоган Скуеър. „Ще живееш в Корнуол“, беше казал баща й, „но къщите винаги са добра инвестиция. А понякога има смисъл да си има човек свое собствено убежище“. Тя не се запита за причините на това убеждение, но винаги бе признателна на баща си за предвидливостта и разбирането му. Понякога се питаше дали би оцеляла без това убежище, защото само там, сред малките стени на собствената й къщичка, можеше истински да чувства, че принадлежи на самата себе си.
Късче музика се вмъкна в главата й. Тъжна песен на Ноел Кауърд, под звуците, на която с Томи Мортимър танцуваха през последната им вечер заедно в Куоглино.