— Джудит! — Матроната, както всички наричаха старшата сестра, с обичайната си началническа нервност. — За Бога, търся те навсякъде. Какво правиш? Колата на Начероу е тук и те чакат. Побързай!
Джудит, прекъсната така грубо, скочи на крака, като се опитваше едновременно да събере страниците на писмото и да завинти капачката на писалката си.
— Извинете, сестра. Просто пишех писмо на майка си…
— Не съм виждала такова момиче. Няма време да го довършваш, така че го махай и тръгвай. Взела ли си палтото и шапката си? И всичките си партакеши?
Нетърпението й беше заразно. Джудит напъха недовършеното писмо в чантата си, остави писалката и започна да я затваря, а матроната я грабна току преди да свърши това. Докато намъкне палтото и нахлупи шапката си, матроната вече беше понесла колосаната си престилка по дългия излъскан коридор. Джудит трябваше да тича, за да я настигне. Надолу по стълбите, през трапезарията, фоайето и навън през отворената врата.
За част от секундата разбра, че времето е хубаво, с млечносиньо небе и плуващи облаци, с приятния мирис на дъжда, който беше валял през нощта. Багажът й вече беше нареден и колата чакаше в прекрасна самота, в центъра на площадката. Нито даймлерът, нито бентлито, а някаква огромна стара ловна кола комби с дървена облицовка, високопроходима като автобус. До нея, облегнати на багажника и бъбрейки приятелски, стояха две мъжки фигури. Единият беше Палмър, един от градинарите на Нанчероу в стари работни дрехи, но поради особения случай с износена шофьорска фуражка. Другият беше непознат, млад и рус, облечен в бял пуловер поло и безформен кадифен панталон. Но когато видя Джудит и матроната да излизат през вратата, той се отдръпна от ловджийското комби и мина през площадката да ги посрещне, а когато приближи, Джудит видя, че съвсем не е непознат, защото го позна от многобройните снимки, които висяха навсякъде в Нанчероу. Беше Едуард, братът на Лъвдей. Едуард Кеъри-Луис.
— Здравей — каза той и протегна ръка. — Ти си Джудит. Как си? Аз съм Едуард.
Той имаше сините очи на майка си и силни, едри черти. Напълно пораснал и широкоплещест, все още имаше младежкото лице на момче, защото кожата му беше загоряла и много гладка и свежа, а при спонтанната му широка приятелска усмивка внезапно грейнаха равни бели зъби. Въпреки неофициалните му дрехи и вехти кожени обувки от него лъхаше приятна чистота като от прясно избелена риза, простряна да изсъхне на слънце. Видът му беше толкова изненадващ и толкова обаятелно зрял, че на Джудит й се щеше да не беше нахлупила така набързо грозната си шапка и поне да беше имала време да среши косата си.
Но тя учтиво се ръкува с него.
— Здравей.
— Помислихме, че си забравила да дойдеш. Пристигнахме по-рано, знам, но трябваше да свършим някои работи в Пензанс. Вече всичко е в колата. Готова ли си?
— Да, разбира се. Довиждане, матрона.
— Довиждане, мила. Пожелавам ти да прекараш хубаво.
Очите на матроната зад очилата блеснаха от неприсъщо вълнение поради докосване до живота на висшата класа. Ловджийското комби, шофьорът, хубавият и самоуверен младеж…
— Да, непременно, и същото и на вас.
— Благодаря, че я намерихте, матрона… — Едуард меко взе от ръцете й чантата на Джудит, която тя все още държеше, и насочи момичето към колата с леко докосване на гърба й. — И кажете на госпожица Като, че добре ще се грижим за нея — каза й той през рамо.
Но матроната не влезе вътре веднага. Стоеше пред сградата, престилката и шалът й се развяваха от вятъра, и ги гледаше да се изкачват нагоре с комбито с плътно затворени врати, докато стигнаха най-горе. Като погледна назад, докато громоляха надолу по алеята между рододендроните, Джудит видя, че тя още е там в очакване огромната кола да се скрие от погледа й.
Тя се настани на седалката и свали шапката си.
— Никога не съм виждала матроната толкова приветлива.
— Горката стара грозотия. Вероятно това е най-вълнуващото събитие, което ще й се случи през целия ден. — Кичур коса падна на челото му и той вдигна ръка да го отмести. — Съжалявам, че дойдохме да те вземем ние, но татко има някаква среща, а мама заведе Лъвдей в някакъв лагер на пони клуба. Изгубихме много време да напъхаме в сандъка проклетото пони, но Уолтър Мъдж тръгна с тях, така че на мама няма да се наложи да прави нещо много трудно, докато стигнат.