— Къде са отишли?
— О, не знам. Някакво известно място от другата страна на Фалмът. Обичаш ли коне?
— Не особено.
— Слава Богу. Един в семейството е напълно достатъчен. Лично аз никога не бих могъл да имам нещо общо с тях. От единия край хапят, от другия ритат, а по средата са дяволски неудобни. Та затова сме тук ние с Палмър. Познаваш Палмър, нали?
Джудит погледна червената шия на Палмър.
— Виждала съм го в Нанчероу, но мисля, че не са ни запознавали.
— Така е — каза Палмър през рамо. — Знам всичко за теб. Идваш да поостанеш за малко?
— Да. През великденската ваканция.
— Това ще е хубаво. Влизай в навалицата, винаги съм казвал това.
— След около месец — обясни Едуард — ще мога да идвам да те вземам сам, защото дотогава ще мога да шофирам. Имам предвид официално. Карам около Нанчероу, но нямам право да излизам на главния път, докато не навърша седемнадесет. Толкова е досадно, но нищо не може да се направи. Особено като си имам баща, който стриктно бди над закона от съдийската скамейка. Така че се наложи да измъкна Палмър от лехата му с ряпа и да го накарам да направи каквото трябва.
— Никога не съм виждала тази кола.
— Така и предполагам. Тя се появява само в спешни или специални случаи. На около тридесет години е, но татко не иска да се отърве от нея, защото казва, че става двойно по-удобна като подвижна трапезария, когато вали по време на лов. И е добра при посрещане на гости на гарата и при снабдяване с храна, когато къщата е пълна. Случайно имаш ли нещо против, ако не отидем право вкъщи? Трябва да отида до Медуей да ми вземат мярка за костюм и май не е лошо да убием с един куршум два заека. Имаш ли нещо против да се помотаеш малко?
— Не.
Всъщност много се зарадва, защото да се помотае, значеше да прекара повече време в компанията на този привлекателен млад човек.
— Няма да се бавим дълго. Можеш да отидеш да си купиш нещо. А татко ми даде петарка и каза да те заведа на обяд. Спомена нещо за „Митр“, но това е толкова задушно старо заведение и са ми омръзнали ростбифът и сосът, така че може би ще е по-добре да отидем на друго място. — Той се наведе напред. — Палмър, как се казваше оная кръчма на Лауър Лейн?
— Не можеш да заведеш младата дама в кръчма, Едуард. Няма нужната възраст.
— Ще кажем, че е по-голяма.
— С тая училищна униформа няма как да стане.
Едуард погледна Джудит. Тя се надяваше да не се изчерви. Но той само каза:
— Прав си. Няма да стане. — Това беше малко потискащо, сякаш я изследваха отблизо и не беше достигнала чертата.
— Можете да отидете в кръчма, ако искате — каза тя. — Аз ще си купя сандвич и ще го изям в колата.
Това го накара да се разсмее.
— Я виж колко си била сговорчива! Разбира се, че няма да седиш в колата. Ще намерим нещо много хубаво, което няма да е „Митр“.
Джудит нищо не каза. „Митр“ за нея винаги е било много скъпо и специално място, в което да те заведат на обяд. Но сега, както изглежда, то беше не само еднообразно, а и задушно, а Едуард имаше несъмнено по-живи идеи. Където и да отидеха, тя се надяваше да се справи с всичко и да поръча правилното питие, да не си изпуска салфетката или да тръгне за тоалетната посред обяда. Да те заведе на обяд Едуард Кеъри-Луис, трябва да е съвсем различно, отколкото когато си поканен от господин Бейнс, но независимо от тези свои безпокойства беше невъзможно да не се чувства доста напрегната.
Вече бяха стигнали до средата на града, като се движеха по Алвъртън към Грийнмаркет.
— Ако ни оставиш до банката, Палмър, ще е добре. И може би ще ни вземеш след два часа от същото място.
— Това ще ми свърши работа. Имам няколко поръчки от полковника и тъкмо ще ги изпълня.
— И ще си намериш нещо за ядене?
Палмър се развесели.
— Не се тревожете за мен.
— Няма. Съвсем сигурно е, че не си прекалено млад за кръчма.
— Никога не пия, когато съм на работа.
— Е, аз ще ти повярвам, но други хиляда души — няма. Добре, Палмър. Остави ни тук.
Той се наведе през Джудит и отвори вратата. За момент тя се поколеба над проблема да си сложи ли шапката или не. Да се носи шапка с униформата беше ненарушимо правило и никога не би дръзнала да излезе без шапка във време на срока. Но сега беше ваканция и се почувства безотговорна и дръзка. Освен това кой щеше да я види и, ако се разглеждат нещата по същество, кого всъщност го е грижа? И така омразната шапка си остана където си беше — на пода. Тя излезе от колата, последвана от Едуард, който затръшна вратата. Внушителната кола потегли надолу по улицата. Гледаха я, докато изчезна, обърнаха се и тръгнаха заедно по слънчевия, многолюден тротоар към Медуейс.